Мишената [bg]

— Човекът не е виновен, Джес — каза Роби. — Помислил си е, че тя е врагът.

— Но не беше!

— Знаеш, че Пхенян поиска тялото й, нали?

— Да — каза Рийл. — Но ние я погребахме тук.

— Защо постъпи така? — изгледа я Роби. — Какво я накара да запази живота ни?

— Тя сама го каза, Роби. Била е уморена от това, което върши. Точно като мен.

— Предполагам, че си права.

— Но беше по-добра от нас — добави Рийл. — Разбра го, нали?

— Да — призна с въздишка той. — Никога не бях виждал някой да се справя с петима противници по начина, по който го направи тя.

— В момента, в който извади ножовете и ни погледна, аз бях сигурна, че няма да ни нападне — добави Рийл.

— Защо? Когато каза, че съжалява, изглеждаше объркана.

— Ти казвал ли си на някого, че съжаляваш, преди да го убиеш?

Роби се облегна назад и потъна в размисъл. После бавно поклати глава.

— Не.

— Тя го направи заради Мин.

— Разбира се — отново кимна Роби.

— Успяла е да измъкне детето по гениален начин.

— Ако е разсъждавала така, както се би, от нея със сигурност щеше да излезе страхотен шахматист.

— Шест хода напред — замислено промълви Рийл.

— Точно така.

— Синия е на мнение, че напрежението между нас и Северна Корея много скоро ще спадне.

— Докато отново не се повиши — отбеляза той.

— Лично аз предпочитам спокойствие, макар и временно.

— Всички искаме това.

— Остава въпросът с Мин.

— Така е.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Не можем да направим нищо друго, освен да ги попитаме, Джес.

— В такъв случай да вървим.

— Сигурна ли си? — изгледа я той.

— Колкото във всичко останало — сви рамене тя.

Роби грабна ключовете за колата и двамата напуснаха апартамента.