Камерата [The Chamber-bg]

— Съжаляваш го, нали? — попита тя накрая.

— Да, съжалявам го.

— А той предизвиква ли съжаление?

— Да.

— Как изглежда?

— Много стар, с посивяла коса, винаги мазна и опъната назад. С къса сива брада. Лицето му е цялото в бръчки. Кожата му е много бледа.

— С какво е облечен?

— С червен гащеризон. Всички затворници от Отделението за осъдени на смърт носят еднакво облекло.

Последва още една дълга пауза, докато тя размишляваше върху казаното.

— Предполагам, че човек може лесно да го съжали — каза тя най-сетне.

— За мен е така.

— Но, Адам, ти си го видял такъв, какъвто аз никога не съм го виждала. За мен той беше съвсем различен.

— По-точно?

Тя зави краката си с одеялото, после отново замълча.

— Баща ми беше човек, когото презирах.

— Все още ли го презираш?

— Да. Много. Мисля, че той трябва да следва съдбата си и да умре. Бог знае, че го заслужава.

— Защо да го заслужава?

Тези думи предизвикаха нова пауза. Тя леко се премести наляво и взе една чаша от нощното шкафче. Отпи бавно, а Адам наблюдаваше сянката й. Не я попита какво пие.

— Разговаряте ли за миналото?

— Само когато го питам. Говорихме за Еди, но му обещах да не го правим отново.

— Еди умря заради него. Той съзнава ли го?

— Може би.

— Ти каза ли му? Обвини ли го заради Еди?

— Не.

— Трябваше да го направиш. Прекалено снизходителен си към него. Той трябва да разбере какво е направил.

— Мисля, че го разбира. Но самата ти каза, че не е честно да го измъчваме точно в този момент от живота му.

— Ами Джо Линкълн? Разговаряхте ли за Джо Линкълн?

— Казах на Сам, че ти и аз сме ходили до старата къща. Той ме попита дали знам за Джо Линкълн. Казах му, че знам.

— Той отрече ли?

— Не. Изглежда, че се разкайва.

— Той е лъжец.

— Не е. Мисля, че беше искрен.

Последва още една дълга пауза, през която тя седя неподвижно. После попита:

— Каза ли ти за линча?

Адам затвори очи и постави лакти на коленете си.

— Не — промърмори той.

— Знаех си.

— Не искам да го чуя, Лий.

— Не е вярно. Ти дойде тук с безброй въпроси за семейството и за миналото ти. Преди две седмици просто не можеше да се наситиш да слушаш за жалката история на семейство Кейхол. Искаше да узнаеш за всички кръвопролития и за цялата мръсотия.

— Научих достатъчно — каза той.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— Четвъртък, Лий. Вече ме пита веднъж.

— Едно от моите момичета трябваше да роди днес. Второ дете. Не съм се обаждала. Предполагам, че е от лекарството.

— И алкохола.

— Добре, по дяволите. Аз съм алкохоличка. Кой може да ме вини за това? Понякога ми се иска да имах кураж и да постъпя като Еди.

— Остави това, Лий. Нека да ти помогна.

— О, ти вече ми помогна много, Адам Чувствах се отлично и бях трезва, преди ти да пристигнеш тук.

— Добре де. Сбърках. Съжалявам. Просто не разбрах… — Не можа да довърши.