Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Това е моят шедьовър! — каза тя. — Цецо, правя го заради Тинчето, ще прощаваш, ама за пръв път ми идва на гости, не искам да се изложа…
Криста изпи две чашки от шедьовъра. Не беше чак „Пармският манастир“, но въпреки това си беше шедьовър, макар и от местен мащаб. После изтича до клозета и повърна всичко, до последната капчица. Когато влезе отново в кабинета, по лицето й течаха сълзи — боляло я зъб.
На другия ден леля й насила я заведе на Шипка — да видела паметника. Горе имаше облаци, които летяха бързо и сякаш забърсваха със сивите си валма голите върхове. Величественият паметник ту изплавваше за мигове, огрят от слънцето, ту отново потъваше в сивата летяща маса на облаците. Паметникът не я впечатли особено, тъй като го бе виждала безброй пъти на разни снимки. Но играта на облаците й се видя много красива, струваше й се, че лети заедно с тях над скалистите урви, дори зъзнеше от страх, като си го представяше. На връщане, като минаваха през село Шипка, се отбиха да видят старата руска църквица-паметник, потънала сред околната зеленина. Вътре беше здрачно и тихо, толкова тихо, че чуваха даже дишането си, отразено от чувствителното като мембрана ехо. Нямаше никакъв друг човек в църквата, на потъмнелия пиринчен свещник горяха само две тънки свещици с блед, обезцветен пламък. И все пак някой преди малко бе минал оттук, за да остави тъжната си молба — за здраве може би, за гаснещ живот. Криста дълго време гледа тия бледи светлинни, които трептяха по лицето и разширените й зеници, сякаш й шепнеха нещо на своя мигащ език. Тя слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-тъжно и по-тъжно. Когато леля и най-сетне я погледна, то и се стори измъчено и напрегнато. Криста трепна и я погледна плахо.
— Лельо, къде продават свещи?
— В притвора — отвърна тя.
— Ами там нямаше никой.
— Няма значение. Хората остават пари и си взимат свещите.
Криста излезе и скоро се върна с хубава, бяла свещ, която стискаше нервно в изпотената си ръка. Леля й притаи дъх от изненада — в тяхното семейство нямаше религиозни хора — ни дядо им, ни майка им, никой. И самата Юлияна запалваше свещ от дъжд на вятър, на някое погребение, за да не наскърби опечалените. Криста запали своята свещ и внимателно я залепи на свещника близо до другите. Сега и трите трепкаха в здрача на църквата, но светлината на нейната свещ бе много бяла и силна. Под тая светлина чертите на лицето й постепенно се отпуснаха, то отново стана добро и спокойно.
Като излязоха след малко вън, на ярката дневна светлина, Юлияна шеговито се обади:
— Защо запали тая свещ?… Невярващите не бива да предизвикват бога. Защото той може да ги накаже.
— Аз не запалих свещ на бога! — отвърна сухо момичето.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм! — отвърна тя, но гласът й неуловимо трепна. — Тук свещи се палят в памет на загиналите.
И тръгна бавно по сенчестата пътека. Юлияна не бързаше да я настигне — нека се успокои момичето. Във всеки случай доста неловко излъга. Какви загинали?… Едва ли би се сетила за тях при бедите, които я бяха сполетели напоследък. Някоя своя молба навярно бе вложила в тая бяла мигаща свещ или някоя своя надеждица. Права е майка й, наистина е слабичка, няма да може да мине през тоя живот без чужда подкрепа.
През целия следобед Криста бе неспокойна и омърлушена. Дали Юлияна не бе я изплашила с тая глупава шега, че бог наказва невярващите? Де да го знаеш, тоя благодушен старец може наистина да е мнителен. Изобщо слабият човешки род не бива да се пъха лекомислено между неведомите сили на вселената.
Привечер тя каза:
— Искам да видя моята баба.
— Ами ще отидем — отвърна Юлияна с престорено равнодушие. — Като си тръгнеш за София, ще се отбием.
— Не, искам утре! — заяви решително момичето.
Навярно искаше да се откупи с някакво добро дело от греха, който бе сторила. Но на Юлияна само това й трябваше — някакъв предлог, за да полети с колата. И на другата сутрин наистина се понесоха. Криста изглеждаше много спокойна, шегуваше се нещо с леля си, като всяка жена все още не съзнаваше какво я чака. Пък и не мислеше за това. Бедите в живота винаги настигат жените неподготвени, винаги ги изненадват със своята неочакваност. За да развлече племенницата си, Юлияна караше много бързо. И не усетиха как се изкачиха на калоферските височини. От другия им край пред тях се показа карловското поле, доста замъглено от пушеци над града. Дори тая благословена, единствена на света долина на розите не бе пощадена от пристъпите на цивилизацията.
В Карлово те малко трудничко намериха старата Дражева. Хората не я познаваха, макар че знаеха рода им. Но с питане всичко се намира, дори скрито имане. Но колкото приближаваха нейния дом, толкова Криста ставаше все по-неспокойна, докато най-сетне каза: