Разпръснати слънца
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Разпръснати слънца». Краткое содержание книги:
Тя намали осветлението и размести няколко контейнера, така че да разполагат с достатъчно място, където да си говорят… или нещо друго. Изглеждаше наивна и красива. Фицпатрик си даде сметка, че тя наистина му вярва.
— Знаеш ли, аз наистина много държа на теб. Не искам да го забравяш… каквото и да се случи.
— Държиш се странно, Фиц.
Мразеше се заради това, което смяташе да направи, но нямаше друг начин. Целуна я по бузата, после бързо отстъпи.
— Само за миг. Да взема нещо за хапване. Ще си направим пикник.
— Добре. — Тя се засмя, обърна се, после изведнъж се поколеба. И тогава, за своя изненада, той я улови за раменете, придърпа я към себе си и я целуна страстно. Тя понечи да каже нещо, но очите й се разшириха и скоро вече отвръщаше на целувката му. Когато накрая се разделиха, не беше в състояние да проговори.
Той се олюля, целият зачервен, и пристъпи към вратата.
— Ей сега се връщам.
И щом тя му обърна гръб, затвори вратата и блокира електронния механизъм, за да не може да се отвори отвътре. Тъй като не беше сигурен дали няма някакъв друг начин, взе един метален прът и го запъна между дръжката и стената.
Зет вече блъскаше от вътрешната страна и викаше. Той не чуваше думите й, но можеше да си представи какви са.
Мълчаливите компита продължаваха работата си. Изглежда, не забелязваха нищо нередно. Поне бяха обикновени модели и нямаше опасност да започнат да се държат хаотично, както щеше да се случи с бойните компита, след като ги поразеше вирусът на Ямейн.
Фицпатрик затича към товарния кораб, който приличаше на анорексичен паяк, тъй като разполагаше само с пилотска кабина и товарни кранове, на които се прикачваха цистерните. Но пък имаше космически двигател, който щеше да го откара далече от Оскивъл, за да повика помощ за другарите си.
— Задачата ви приключи — извика Патрик на компитата. — Идете при стената и се изключете. — Не искаше някой от тях да задейства алармата. Послушните роботи изпълниха нареждането и Фиц остана единственият господар в целия док.
Преди да се качи в кабината, погледна отново към помещението, където бе затворил Зет. Поне засега вратата си беше на мястото.
Прослуша няколко канала и установи, че скитниците разговарят с нарастваща тревога. Изглежда, вирусът бе започнал да поразява бойните компита. Това добре. Няколко конвейера бяха спрели и ядосаните инженери се чудеха каква може да е причината.
Дел Келъм им крещеше по уредбата:
— Дявол ви взел, тези компита преднамерено спират работата на машините! Накарайте ги да работят.
— Опитваме се, Дел. Но нещо ги спира. Прилича ми на саботаж… и се разширява.
Сред целия този хаос в корабостроителницата Фицпатрик щеше да се измъкне незабелязано. Ако се съдеше по гласа на Келъм, скитниците си имаха достатъчно проблеми.
Той включи двигателя и празният товарен кораб се издигна. Вратите на дока се отвориха и Патрик се измъкна навън и насочи тромавия кораб встрани от корабостроителницата.
Долу, между пръстените, бойните компита продължаваха да излизат от контрол. Товарни модули и малки кораби се движеха в хаотичен режим и едва се разминаваха, без да се сблъскат. Само няколко от тях бяха управлявани от побърканите компита — скитниците предпочитаха сами да командват корабите си.
Докато слушаше трескавата обмяна на информация, Патрик чу, че някой го вика и пита защо потегля толкова рано. Предпочете да не отговаря.
Скоро се отдалечи от красивите пръстени на Оскивъл. Радваше се, че се е измъкнал. Вече беше свободен. Нито един от корабите на скитниците не можеше да го настигне. Веднага щом включеше илдирийския космически двигател, щеше да изчезне от този район на космоса. А след това щеше да докара тук Земните въоръжени сили — преди побърканите роботи да довършат корабостроителниците.
87.
Антон Коликос
След като се бяха влачили дни наред из заледената пустош, сега отчаяните бежанци бяха изпълнени с надежда, че спасението ги чака в Секда.
— Последвайте ме! — викна Ави’х и посочи града. — Роботите ще ни помогнат.
Антон обаче, загледан в рояка кликиски роботи, каза високо:
— Внимавайте! Трябва да разберем какво…
Губернаторът хукна право към града, крещеше и размахваше ръце. Изкопчията Вик’к го последва, обикновено разумният инженер Нур’оф също. Дори паметителят Вао’сх се затича към познатите роботи.
Антон го догони и го улови за ръката.
— Почакай малко, Вао’сх. Нека разберем първо какво правят тук.
— Прекосихме половината континент, паметителю Антон — отвърна задъхано Вао’сх. — Виждам убежище и закрила. Защо се колебаеш?