От Багдад до Стамбул

— Ще ти дам пръстена. Развържете му ръцете, той трябва да пише!

От този момент нататък в продължение на доста време не се чуваше никакъв шум, нито пък говор. Легнах върху чувала със слама и протегнах ръка към стената. Възможно най-тихо и предпазливо отместих и втората дъска, докато се получи малка цепнатина, през която можех да гледам. Точно пред цепнатината седеше един мъж, обърнат с гръб към нас. На главата си нямаше шапка, а дрехите му бяха разкъсани като след схватка. Пред него седяха трима въоръжени типове: единият в гръцка носия, сигурно беше съдържателят, а другите двама бяха в обичайното турско облекло. Гледаха как той подпечатва писмото върху коляното си.

Върнах дъската в предишното й положение и продължих да подслушвам. След малко чух гърка да казва:

— Така! Вържете го отново и го сложете там. Ако не стои кротко, просто го намушкайте. Ти също чу, нали, запомни го!

Долових звук от отваряне на врата и отдалечаващи се стъпки. От другата страна се възцари тишина, а аз тихо казах на другите какво съм видял и чул.

— Това са крадци — каза Халеф. — Какво ще правим?

— Не са само крадци, а и убийци — прошепнах аз. — Мислиш ли, че отново ще освободят човека? С тях би било свършено. Ще чакат, докато получат трите хиляди пиастъра, а после ще го обезвредят.

— Трябва да му помогнем!.

— Без съмнение, но как?

— Ще счупим дъските и ще го освободим.

— Ще вдигнем шум, а това ще провали плана ни. Може да се стигне до бой, който да стане опасен за нас, а дори и да победим, те ще избягат от къщата, а ние ще останем с пръст в устата. По-добре би било да извикаме полицията, но кой знае кога ще ги намерим, дотогава могат да се случат много неща. А освен това не се знае дали полицията ще изяви готовност да дойде в тази къща. По-добре да се опитаме възможно най-тихо да махнем отсам и оттатък по още една дъска. Тогава ще се получи отвор, през който ще можем да се промъкнем. Ще домъкнем мъжа отсам, отново ще закрепим дъските, а после сигурно ще измислим какво да правим по-нататък.

— Да, но нямаме клещи за пироните!

— Нали имам нож. Главното е да не ни чуят. Започвам веднага.

— Знаеш ли къде се намира мъжът?

— Да. Закараха го в стаята, за която ми разказа Барух, че се намират момичетата и момчетата. Изглежда, сега е празна. Срещу нашата стена има още едно помещение, чиято врата видях. Сигурно е там.

Опипах стената и забелязах, че всяка дъска беше закована с по един пирон в горния и долния край. Пиронът откъм нашата страна, изглежда, щеше да се извади много лесно, само трябваше между дъската и гредата да се пъхне нож и леко да се дръпне дъската. Успях, но със съжаление забелязах, че отворът е прекалено тесен, за да може да мине през него мъж. Трябваше да махна още една дъска. Разковах и нея, без да се чуе и най-малкият шум. Дъските лесно се отместваха, закрепени само на горния пирон. Дръпнах ги, а Омар ги държеше. Опипах отсрещната дървена стена и усетих, че върховете на пироните там бяха подкривени, което доста усложняваше работата ми. Трябваше да използвам острието на ножа като пила, за да прережа гвоздеите, а това не можеше да стане, без да се чуе издайнически шум, а и ръцете ми толкова се умориха, че често трябваше да ги сменям.