Пътят на дракона
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-345-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Джордж Р. Р. Мартин
— Тя е права.
Кахуар Ем седеше до губернатора. На светлината, изливаща се от наситено синьото небе, кожата му изглеждаше почти бронзова, като на оживяла статуя. Когато се усмихна, Ситрин видя, че зъбите му — бели като на първокръвен — са леко заострени като на ясуру.
— Шегуваш се — каза умърлушено картадамът.
— Може да го направите частично — продължи Кахуар Ем, като погледна за миг картадама, преди да се обърне отново към Ситрин. — Но как ще попречите на Дон да направи същото? Или на Ъпърт Марион? На Новипорт или на Макиа? Можете да направите Порте Олива малко по-сигурно място и за няколко години търговските кораби да се стичат насам вместо към съседните пристанища, но само докато другите градове не последват примера ви. Или може да действате решително, да си осигурите доминираща роля в регионалната търговия и да контролирате презокеанските маршрути за следващите няколко поколения. Зависи какви цели си поставяте, предполагам.
Ситрин откри, че му се усмихва, после бързо съобрази, че странният полуясуру се обажда кажи-речи за първи път и че е участвал в разговора по-малко и от нея. Трябваше да го следи внимателно. А той, сякаш прочел мислите й, я стрелна с широка усмивка.
Разговорът продължи още час, ала вятърът беше променил посоката си. Картадамът се съсредоточи върху дребни възражения, наемникът изведнъж реши, че военният аспект може да се разглежда като част от по-голяма стратегия, вместо да е в центъра на по-малка, а тралгунката потъна в мълчание. Неизказан гняв и едва прикрито подозрение насищаха атмосферата, а губернаторът изглеждаше предоволен от развитието на нещата. Когато Ситрин си тръгна, наметнала шала с мъниста на раменете си, походката на два пъти по-възрастна жена й се стори истинска тегоба. Искаше да подскача като козичка.
Спря на стълбите и се загледа в големия мраморен храм от другата страна на площада, имитирайки благоговение, каквото не изпитваше. Слънцето се бе смъкнало ниско и огряваше фасадата на храма. Луната, вече изгряла, висеше в безоблачното индиго на небето, наполовина бяла, наполовина в мрак. Под въздействието на красивия град под красивото небе, а и на твърде многото вино навярно, Ситрин едва не пропусна плячката си.
— Извинете — каза тя.
Полуясуруто се обърна и я погледна през рамо, сякаш я виждаше за пръв път.
— Казвате се Кахуар, нали? — попита тя.
Той поправи вежливо произношението й. Стоеше едно стъпало под нея, което ги изравняваше на височина.
— Исках да ви благодаря, че ме подкрепихте — каза Ситрин.
Той се ухили. Лицето му беше по-широко, отколкото й се беше сторило във вътрешния двор. Кожата му не беше толкова груба и неравна, очите му бяха по-меки. Ситрин чак сега си даде сметка, че е приблизително на годините, които тя се опитваше да наподоби.
— Канех се да кажа същото за вас — отвърна мъжът. — С общи усилия сигурно ще успеем да се отървем от по-дребните риби. Признавам, че не очаквах да се изправя в състезание срещу Медеанската банка.
— Аз пък изобщо не очаквах, че ще се състезавам — каза тя. — Лаская се, че губернаторът се е сетил да ме покани в надпреварата.
— Използва ви, за да изкопчи по-добри параметри от мен — каза Кахуар. А после, в отговор на реакцията й, добави: — Това не ме притеснява. Ако удари на камък с мен, ще ме използва, за да получи по-изгодни условия от вас. Човек не стига до неговия пост, ако се ръководи от сантименти.
— И все пак — каза Ситрин.
— И все пак — каза Кахуар, сякаш се съгласяваше с нея.
Умълчаха се, застанали на стълбите пред двореца. Изражението на Кахуар се промени, сякаш отново я виждаше за пръв път. Сякаш Ситрин го объркваше. Не. Не сякаш го объркваше, а сякаш го интригуваше. Усмивката му се промени и Ситрин усети промяна към по-топло в собственото си изражение. Беше й изключително приятно, че този мъж й е съперник.
— Вие направихте играта по-интересна, магистра. Надявам се скоро да се видим отново.
— С право се надявате — каза тя.
Гедер
Сред полегатите скалисти хълмове, където минаваше спорната граница между Саракал и Кешет, терминът „принц“ имаше различно значение от онова, с което беше свикнал Гедер. За да се наречеш принц тук, явно беше достатъчно да притежаваш определена площ земя, да командваш определен брой войници или да си син или племенник на друг принц. Дори расите бяха без особено значение тук. Принцовете на Кешет можеше да са йему, тралгуни или ясуру, нямаше формални ограничения и за другите раси, макар че на практика принцове от други раси нямаше.