Слънцето вече залязваше, когато Амелия Сакс влезе у Райм.
Вече не беше с късите панталонки. Не бе облечена и в униформа. Носеше дънки и тъмнозелена блуза. По красивото ѝ лице личаха няколко драскотини, които Райм не си спомняше да е виждал досега, но като се имат предвид наскорошните събития, наличието им не го учуди.
Замалко не стъпи в петното от кръвта на Полинг и Стантън. То бе посипано с белина (след смъртта на убиеца разследването бе станало безсмислено), но розовият цвят все още личеше.
Сакс кимна студено на доктор Бъргър, който стоеше до прозореца със соколите, с неразделния си куфар.
- Значи най-сетне го хвана - каза гя и кимна към кървавото петно.
- Да - отвърна Райм. - Край с него.
- Не бих казал, че борбата беше равностойна. Едва се въздържах да не го разкъсам.
Отвън отслабващите, алени слънчеви лъчи озаряваха върховете на дърветата и покривите на елегантните сгради, наредени като войници по Пето авеню на отсрещната страна на парка.
- С Линкълн тъкмо си приказвахме - каза Бъргър.
- Така ли?
Настъпи неловко мълчание.
- Амелия - започна Райм, - ще направя, както бях решил.
- Разбирам.
Сочните ѝ устни, загрозени от късите шевове, се свиха леко:
- Знаеш ли, мразя да се обръщаш към мен на малко име. Наистина ми е неприятно.
Как да ѝ обясни, че тя е основната причина да сложи край на живота си? Като се събуди тази сутрин в едно легло с нея, той си даде сметка, че скоро тя ще стане, ще се облече и ще се гмурне в друг живот, в нормалния си живот. Любовта им бе обречена (ако изобщо можеше да става дума за любов). Скоро тя щеше да срещне друг Ник и да се влюби в него. Случай 823 бе приключил и без това свързващо звено съдбите им неизбежно щяха да поемат в различни посоки.
О, Стантън бе много по-хитър, отколкото бе предполагал. Наистина успя да върне Райм в истинския живот, да го накара да го заобича отново.
„Излъгах те, Сакс. Понякога човек не може да забрави мъртвите. Понякога трябва просто да ги последваш...“
Със стиснати юмруци Сакс се приближи до прозореца:
- Бях решила да измисля унищожителен аргумент и да те разубедя. Нали се сещаш, нещо наистина зашеметяващо. Но не успях. Мога само да ти кажа: не искам да го правиш.
- Сделката си е сделка, Сакс.
Тя погледна Бъргър.
- По дяволите, Райм!
Приближи се до леглото, приклекна, постави ръка на рамото му, погали го по главата:
- Би ли ми направил една последна услуга?
- Каква?
- Изчакай още няколко часа.
- Няма да си променя решението.
- Добре. Изчакай само два часа. Искам преди това да направиш нещо.
Райм погледна Бъргър, който каза:
- Не мога да чакам повече, Линкълн. Самолетът... Ако решиш да изчакаш още една седмица, ще дойда тогава.
- Няма проблем, докторе - каза Сакс. - Аз ще му помогна вместо вас.
- Вие ли?
Тя кимна неохотно:
- Да.
Това не ѝ бе присъщо. На Райм му беше съвсем ясно. Погледна сините ѝ очи, които, макар и пълни със сълзи, бяха съвършено ясни.
- Когато бях... - започна тя - когато той ме заравяше, не можех да мръдна. Нито сантиметър. За миг ми се прииска да съм мъртва. Всичко да свърши, веднъж завинаги. И разбрах какво изпитваш.
Райм кимна бавно, обърна се към Бъргър:
- Няма проблем, докторе. Бихте ли оставили само... какъв е евфемизмът за тези неща?
- Какво ще кажете за „принадлежности“?
- Оставете ги на масата.
- Сигурна ли сте? - обърна се Бъргър към Сакс.
Тя отново кимна.
Лекарят остави хапчетата, брендито и плика на нощната масичка. След това зарови из куфарчето си.
- Нямам гумена лента. За плика.
Сакс погледна обувките си.
- Няма проблем. Аз имам.
Бъргър пристъпи към леглото и постави ръка върху рамото на Райм.
- Желая ти спокойно възнасяне.
- „Възнасяне“ ли?
Лекарят излезе. Райм се обърна към Сакс:
