Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Ти си се бил редом с тях обаче. Онова, което си искал от тях, не е било нещо, което не си бил готов да дадеш самият ти. А аз ги командвам, докато ги наблюдавам от безопасно разстояние — трудно ми е да скрия горчивината в гласа си.
Откривам с поглед Артемизия сред тълпата, синята й коса я откроява отдалеч. Тя крещи команди, подрежда хората в редици и групи. В един различен живот дали бих могла да бъда такава свирепа като нея? Мога ли да се впусна в битка и да се врежа леко и грациозно сред море от неприятели?
Този път трябва да е съществувал за мен в даден момент, но отдавна е отминал.
— Те следват теб, Тео — казва Сьорен. — Ти може да не се биеш заедно с тях, но въпреки това можеш да си водачът, от когото те имат нужда. А за да постигнеш това, трябва да уважаваш избора, който правят. Ти трябва да ги изпратиш в битка и да направиш всичко по силите си да се примириш, че някои от тях няма да се завърнат. И тогава ще трябва да почетеш падналите в боя по възможно най-добрия начин — като продължиш да се бориш за един свят, в който те ще се гордеят да живеят.
И двамата мълчим известно време и аз мисля, че той е приключил. Точно когато се каня да му благодаря обаче, той заговаря отново.
— Никога всъщност не съм го правил — признава той. — Изпращах ги в бой и ги уважавах, това наистина е така, но не мисля, че някога съм им отдавал почит по начина, който бих искал да го направя. Но когато си правя равносметка сега, ние никога не сме водили битки за нещо, в което действително сме вярвали. Биехме се за баща ми, защото той е заповядал. Те умираха заради неговата алчност и кръвожадност, а аз им позволявах да го правят. Тази вина е моя и аз ще си я нося завинаги със себе си, но тя няма да е твоя.
Гърлото ми се свива. Въпреки че съм му благодарна за думите, не съм сигурна дали са верни. Дори да победим, дори да успеем да си върнем Астрея и да унищожим каловаксийците, едва ли ще минава и ден, без да се чувствам виновна за всеки живот, който съм затрила — Ампелио, Елпис, Хила, Сантино, Оларик, ерцхерцога Етмонд, Хоа. Те бяха началото, но след днешния ден няма да съм в състояние да изброя всички имена.
Това е за всеобщото добруване, напомням си. Смъртта на малцина, за да бъдат спасени всички. Толкова много хора са поробени в Астрея, толкова много хора можем да спасим, но няма да стане без тази жертва.
Мисълта ме кара да се почувствам по-добре, но само за момент, защото се сещам, че императорът имаше навика да използва същия този израз, за всеобщото добруване, за което неговите воини умираха.
Обръщам се към Сьорен.
— Все още ли се тревожиш, че си като баща си?
Той откъсва поглед от воините и ме поглежда замислено.
— Не толкова, колкото преди, но все още доста често — признава той. — Защо?
Поклащам глава и стискам устни, сякаш мога да задържа думите вътре, но те се изплъзват:
— Понякога се тревожа, че и аз съм като него. Оставил е клеймото си върху мен, не само върху тялото или ума ми, а и върху душата ми. Понякога се притеснявам, че той ме е оформил.
Веждите му се извиха толкова нависоко, че почти изчезнаха в линията на косата му.
— Тео — казва ми той, снишавайки глас — никога не съм срещал човек толкова различен от баща ми, колкото си ти. Фактът, че се притесняваш за това, че изпитваш вина да изпратиш хората си в една необходима битка, още повече го доказва.
— Но…
Той ме спира, като хваща ръката ми здраво и настоятелно.
— Ти си такава не заради баща ми. Ти си такава въпреки всичко, което се е опитал да изкриви у теб. Не му приписвай такива заслуги.
Думите му не облекчават усещането за черна дупка в мен, която става все по-дълбока, но все пак се радвам да ги чуя. Стискам ръката му.
— Това се отнася и за теб, Сьорен.
Сьорен се усмихва лекичко, но очите му показват друго.
Предполагам, че и двамата не вярваме на думите си.
Когато резенче от слънцето едва се показва на хоризонта, аз заставам пред събралата се войска на брега, усещайки се мъничка пред тях. Но не позволявам това да проличи, изпъвам се в цял ръст и оглеждам моите воини така, сякаш съм достойна да ги командвам. Усилвам гласа си да звучи уверено и царствено. Като човек, който заслужава тяхната вярност.
— Искам да се върна у дома — започвам аз. — Знам, че и всички вие искате същото, независимо къде е този дом. Знам също, че мнозина от вас нямат дом, където да се върнат, защото е бил разрушен от каловаксийците, сринат до земята, за да бъде прекъснат животът там. Гораки ми дава надежда, че животът след обсада е възможен, че вашите страни ще се въздигнат отново. А ако това е невъзможно, аз ще ви предложа нов дом в Астрея.