Шифърът на Леонардо
- Автор: Браун Дэн
- Серия: Робърт Лангдън #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шифърът на Леонардо». Краткое содержание книги:
Лондонският център на Opus Dei бе скромна тухлена сграда на Орм Корт 5 срещу Норд Уок при парка „Кенсингтън“. Сила никога не бе идвал тук, ала докато се приближаваше пеш към сградата, изпитваше все по-силно усещане за сигурност. Въпреки дъжда Реми го беше оставил на няколко преки от сградата, за да не излиза с лимузината на главна улица. Албиносът нямаше нищо против да повърви. Дъждът действаше пречистващо.
По предложение на прислужника Сила беше избърсал глока си от отпечатъците и го бе хвърлил в един уличен канал. Радваше се, че се е избавил от него. Сега се чувстваше по-лек. Краката още го боляха, но беше издържал и на много по-силни болки. Чудеше се обаче за сър Лий, когото Реми бе завързал в колата. Британецът сигурно ужасно страдаше.
— Какво ще правиш с него? — беше попитал Сила. Реми бе свил рамене.
— Учителя ще реши. — В гласа му се долавяше странна окончателност.
Дъждът заваля по-силно, намокри тежкото му расо и подлюти раните от предишния ден. Беше готов да остави зад себе си греховете от последните двадесет и четири часа и да пречисти душата си. Бе изпълнил задачата си. Прекоси площадчето пред центъра и не се изненада, че вратата е отключена. Отвори я и влезе в тясното фоайе. Когато стъпи върху килима, на горния етаж прозвуча приглушен електронен сигнал. Звънецът бе нещо обичайно за тези центрове, чиито обитатели прекарваха почти целия ден в молитви. Сила чу раздвижване и скърцане на дървен под.
Появи се мъж в расо.
— Какво обичате? — Любезните му очи сякаш не забелязаха сепващия външен вид на Сила. — Виждам, че сте наш брат.
— Казвам се Сила — отвърна той.
— Американец ли сте?
— Да, пътувам. В града съм само за един ден. Може ли да остана тук?
— Разбира се. На третия етаж има две свободни стаи. Да ви донеса ли чай и хляб?
— Благодаря. — Сила умираше от глад.
Качи се в скромната стая, съблече мокрото си расо и коленичи в молитва по набедреник. Чу, че домакинът му оставя поднос пред вратата. Сила довърши молитвите си, хапна и легна да спи.
На първия етаж иззвъня телефон. Слушалката вдигна прелатът от Opus Dei, който бе занесъл чай на Сила.
— Тук е лондонската полиция. Търсим един монах албинос. Съобщиха ни, че е възможно да е при вас. Виждали ли сте го?
Прелатът се сепна.
— Да. Случило ли се е нещо?
— В момента при вас ли е?
— Да, моли се в стаята си. Какво има?
— Оставете го да се моли — нареди полицаят. — Не казвайте нито дума на никого. Веднага ще пратя хора.
94
Сейнт Джеймс Парк представлява тревисти хълмове, заобиколени от три двореца — Уестминстър, Бъкингам и Джеймс Пелис. Някога ограден от крал Хенри VIII и напълнен с елени за лов, днес Сейнт Джеймс Парк е отворен за публиката. В слънчевите следобеди лондончани ходят на пикник под върбите край езерото и хранят пеликаните, чиито предци били подарени на Чарлз II от руския посланик.
Този ден Учителя не видя пеликани. Вместо това бурното време беше довело чайки от океана. Моравите бяха покрити с тези птици, стотици бели тела, всички обърнати в една и съща посока. Въпреки утринната мъгла от парка се разкриваше прекрасна гледка към Парламента и Биг Бен. Учителя впери поглед покрай езерото и изящните силуети на върбите и видя сградата, в която се намираше гробницата на рицаря — истинската причина да говори с Реми на това място.
Учителя отиде до предната лява врата на паркираната лимузина и Реми се наведе и я отвори. Учителя спря навън и отпи глътка коняк от тънката бутилка, която носеше. После избърса устни, настани се в ягуара и затвори вратата.
Реми му протегна ключовия камък като трофей.
— За малко да го изгубим.
— Добре се справи — похвали го Учителя.
— Ние се справихме добре — отвърна прислужникът и постави цилиндъра в нетърпеливите му длани.
Усмихнат, Учителя дълго, му се възхищава.
— Ами револверът? Избърса ли го?
— Върнах го в жабката, откъдето го взех.
— Отлично. — Учителя отново отпи глътка коняк и подаде бутилката на Реми. — Да пием за нашия успех. Краят е близо.
Реми признателно прие шишето. Конякът имаше възсолен вкус, ала той не обърна внимание. Двамата с Учителя вече наистина бяха партньори. Усещаше, че се издига на по-високо равнище в живота. „Вече никога няма да съм слуга.“ Докато зяпаше брега на езерето, Шато Вилет му се струваше безкрайно далече.
Реми отпи още една глътка и усети как конякът загрява кръвта му. Топлината в гърлото му обаче бързо се превърна в неприятно парене. Той разхлаби папийонката си и подаде бутилката на Учителя.
— Май пих достатъчно — безсилно успя да произнесе прислужникът.