Меч в бурята [bg]

Той я догони и продължи до нея.

— Ворна, знаех, че си ти. Какво те води в Старите дъбове?

— Баща ти е застрашен.

И му разказа за видението, докато се изкачваха към укреплението.

— Значи смяташ, че Руатан е старият мечок и онзи… Рибарския леърд е пратил хора да го убият?

— Така тълкувам видението си.

Кон осъзна, че не бе чул приятелски поздрав от Ворна, не бе видял и да му се усмихва.

— Такива ли са виденията всеки път? — попита той. — Със символи — вълци, мечки, гълъби?

— Не всеки път. Понякога виждам съвсем ясно какво се случва.

Тъмните ѝ очи го пронизаха и сърцето му се сви. Тя знаеше.

— Ворна, това няма да се повтори — измънка младежът, навел глава от срам.

— Конавар, животът си е твой. Аз не съм ти съдник.

— И все пак ме осъждаш за стореното.

— Да — въздъхна тя. — Имаш прелестна съпруга, която заслужава мъжът на живота ѝ да се държи по-достойно. Може би и в този миг тя чака да…

Изведнъж се задави и дръпна юздите. Конят ѝ спря като закован. Кон се вторачи във вещицата, защото раменете ѝ се превиха, тя се олюляваше на седлото. Той протегна ръка към нея.

— Не! — сопна му се тя. — Не ме докосвай! О, не!…

— Какво има?

Тя се обърна към него и безграничната печал в очите ѝ го уплаши.

— Не съм… разбрала видението… докрай.

Смъкна се от седлото, залитна и седна тежко до пътя. Кон изтича при нея и хвана ръката ѝ.

— Недей да мълчиш! Големия мъж да не е пострадал?

— Не. Но гълъбицата умря.

— Знам, нали ми каза. Лъвът я ударил с лапа. Какво се случи с Руатан?