Гръмотевичния щит [bg]

Тази опасна езда за Халисия бе начин да задържи по-големите страхове, които я гризяха, преодолявайки по-слаба уплаха, която можеше да контролира.

Накрая достигнаха по-широката пътека, водеща до втората голяма порта на Дарданос. Земната порта бе най-старата част от града, построена от древни майстори, чиито имена бяха отдавна изгубени. Представляваше масивна крепост, насочена на юг към Троя, със солидни и широки стени и два чифта тесни и високи порти. Ала земята извън тях бе широка и равна. Нахлуваща армия можеше да станува там цял сезон в пълна безопасност и да атакува, когато поиска.

От Земната порта през сухата равнина лъкатушеше тесен път, който се спускаше в дълго стръмно дефиле. Двамата ездачи го последваха надолу към дълбока пукнатина, пресечена от дървен мост с охрана, разположена от всяка страна. Пътят към Троя продължаваше на юг след него. Копитата на конете изтракаха по дъските, докато прекосяваха моста. Халисия погледна надолу. От височината й се зави свят. Щом стигна до другата страна, тя спря коня и погледна назад, удивена от умението и смелостта, нужни за построяването на моста. Въпреки че не бе по-дълъг от три копия, със сигурност изграждането му не е било лесна работа. Мъжете е трябвало да висят от въжета и да дялат камъка, за да иззидат нужните вдлъбнатини. Собствените й братя бяха известни с майсторството си в такава работа.

Сега се намираха далеч от града и Халисия вдиша дълбоко и с наслада миризмата на влажна земя и лятна трева. Усещането на вятър, който не е възпиран от каменни стени, бе опияняващо. Светлината започваше да отслабва, когато Павсаний каза:

— Трябва да прекосим обратно Безумието. Не желая да яздя над бездната след падането на мрака.

Халисия обърна коня си.

— Безумието?

— Имах предвид моста, господарке.

— Защо го наричаш „безумие”? — попита тя. — Той съкращава пътя до Троя за търговците поне с ден.

— Мястото е било наречено така много преди мостът да бъде построен. Само старци като мен го използват все още. Безумието на Парнио. — Павсаний въздъхна. — Един млад ездач се обзаложил с приятелите си, че конят му може да прескочи цепнатината в най-тясната й точка. Оказа се, че греши. Бяха необходими два дни да извадят изпотрошеното му тяло. Няколко години по-късно построиха моста над мястото, където умря.

— Познаваше ли го?

— Да, познавах го. Суетно и безразсъдно момче. Но у него нямаше злоба. Ако бе оживял, днес щеше да е на шестдесет, побелял и престарял. Щеше да се гневи от безразсъдството на младите и да ни разправя как по негово време е било различно — той погледна царицата и се усмихна. — Колко е странно, че си спомням старите дни толкова ясно, а не мога да се сетя какво съм закусвал тази сутрин. Боя се, че ставам все по-безполезен, царице моя.