Наследниците на Винету

Тателах Сатах даде с приглушен глас необходимите заповеди на своя исполински слуга, след което той се отдалечи с двамата шамани и факлоносеца, за да ги отведат до хапуса. По същото време вратата над стълбите, която водеше на открито, се отвори и се показа Херцле. Беше съумяла да се изтегли навреме. Виждайки сега през открехнатата врата, че съм отново тук, тя също реши да се покаже. Не е трудно да се досети човек, че това не намали удивлението на вождовете.

Разказах им, колкото сметнах за необходимо, защото не смятах с никого от тях да споделям напълно намеренията и плановете си. Тъкмо свърших и се върна Инчуинта. Той съобщи, че пленниците са здраво заключени, и че Паперман и придружителите му са пристигнали от водопада в Замъка. Осведомих го, че ще ме придружи още веднъж долу до пещерата и за тая цел да се погрижи за две нови факли. Херцле попита дали може да се присъедини към нас. Когато отговорих отрицателно, Тателах Сатах ме помоли да му поверя своята скуав. Очаквал посещението на Колма Пуши и много щял да се радва да запознае двете жени. Аз естествено нямах ни най-малко нещо против и когато Инчуинта дойде с факлите, слязохме отново в пещерата. За отбелязване е, че дванайсетимата апачески вождове бяха пристигнали едва днес, по време на нашето отсъствие, и разпънали шатрите си в Горния град. Те представляваха щабът на всички апачески племена, на които Тателах Сатах можеше да разчита.

Аз си имах особена причина да сляза още един път в пещерата. След като веднъж се бях заел да я опозная, исках да я опозная веднага и изцяло, защото имаше една малка част, която не познавах. Припомням, че широкият, проходим за ездачи път започваше от Долината на пещерата, водеше през нея и излизаше горе на открито зад Воаловия водопад. При мястото, където бе преграден със сталактити, се отклоняваше надясно и водеше нагоре един по-тесен, пешеходен път. Своя същински край той намираше чак горе в пасифлорното помещение. Дотам бяхме отишли. Но още долу в пещерата от него се отклоняваше втори тесен път, край който бяхме минали, без придружителите ми нещо да забележат. Единствено на мен бе обърнало внимание мястото, на което сталактитите, употребени като сталагмити, загатваха, че и тук един проход по-рано път е бил преграден и маскиран с камъни. Към това място се връщахме сега. Бях взел със себе си само Инчуинта, тъй като бе довереник на шамана, а нещата около новото откритие, което се канех да направя, бяха поверителни. Защото като свържех надземните и подземните места, се установяваше следното: Широкият път излизаше в планинската долина, зад водопада. Тесният път свършваше високо там горе в Замъка. Лежащото между тях двата разклонение на тесния път, което сега търсех, трябваше следователно да излиза между водопада и Замъка. И когато се запитвах кое ли място ще е най-подходящо за тая цел, то предположението ми винаги опираха само до дяволските амвони или както ги наричаха тук "Ухото на Злия дух", край което бяхме минали, когато шаманът ни показа Воаловия водопад. Във всяко едно отношение нещата се съгласуваха, че това място се намира във връзка с изпълнената с тайни пещера.