Адвокатът с линкълна
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Mickey Haller #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокатът с линкълна». Краткое содержание книги:
Холър е „мобилен“ адвокат, чийто кабинет е задната седалка на един линкълн. Той пътува между отдалечените съдилища на Лос Анджелис, за да защитава всевъзможни клиенти. Рокери, мошеници, пияни шофьори, наркопласьори – всички са в клиентския списък на Мики Холър. За него правото рядко е свързано с понятия като виновност и невинност – то се свежда до пазарлъци и манипулации. Понякога обаче право означава и „правосъдие“.
Плейбой от Бевърли Хилс е арестуван за упражнено насилие върху жена, която е забърсал в един бар. Той избира Холър да го защитава и Мики се сдобива с първия си богат клиент от години насам. За това мечтае всеки адвокат. Уликите се трупат и Холър решава, че това трябва да е най-лесното дело в цялата му кариера.
После убиват негов близък и Холър открива, че търсенето на невинността го е изправило лице в лице със зло, чисто като пламък. За да избяга, без да изгори, той трябва да приложи всички тактики, маневри и инстинкти от арсенала си – този път, за да спаси собствения си живот.
„Адвокатът с линкълна“ е поразителна проява на писателско майсторство – най-човечният, завладяващ и смайващо изненадващ роман на писателя, когото „Пъблишърс Уикли“ нарича „съвременният Достоевски на криминалната литература“.
– Добро хрумване. Къде е сега?
– Още е на „Ван Найс“.
Опитах се да си представя маршрута му. Ако се движеше на юг по „Ван Найс“, той се насочваше право към Шърман Оукс и квартала, в който живееха Маги и Хейли. Също така обаче можеше просто да го прекоси на път за дома си оттатък хълма. Трябваше да почакам, за да се уверя.
– С какво закъснение го следи джипиес системата? – поинтересувах се аз.
– Няма закъснение, мой човек. Показва го, където е в момента. Току-що мина под надлеза на сто и първа. Може би просто се прибира вкъщи, Мик.
– Знам, знам. Само да прекоси Вентура. Следващата улица е „Дикенс“. Ако завие по нея, значи не си отива вкъщи.
Стоях и не знаех какво да правя. Заразхождах се напред-назад, плътно притиснал слушалката към ухото си. Знаех, че даже Теди Воугъл веднага да е задействал хората си, те щяха да стигнат там чак след още няколко минути. Точно сега не ми вършеха никаква работа.
– Ами дъжда? Отразява ли се на джипиеса?
– Не би трябвало.
– Поне това е успокоително.
– Спря.
– Къде?
– Трябва да е на светофар. Струва ми се, че това тук е Мурпарк Авеню.
На една пряка преди „Вентура“ и две преди „Дикенс“. Оттатък чух някакво писукане.
– Какво е това?
– Алармата, дето ме накара да я програмирам. Току-що прекоси границата от десет преки.
Писукането утихна.
– Изключих я.
– Ще ти се обадя веднага.
Не дочаках отговор. Затворих и се обадих на Маги. Тя веднага вдигна.
– Къде си?
– Нали ме инструктира да не ти казвам.
– Извън апартамента ли си?
– Не, още не. Хейли си събира пастелите и книжките за Оцветяване.
– По дяволите, изчезвайте оттам! Бързо!
– Бързаме колкото…
– Веднага изчезвайте! Пак ще ти се обадя. Непременно.
Затворих и пак позвъних на Валенцуела.
– Къде е?
– Сега е на Вентура. Трябва да е на следващия светофар, защото не се движи.
– Сигурен ли си, че е на пътя, а не е паркирал?
– Не, не съм сигурен. Мога да… няма значение, тръгна. Мама му стара, зави по „Вентура“.
– Накъде?
Заразхождах се, притиснал слушалката толкова силно към ухото си, че чак ме болеше.
– Надясно… хмм, на запад. Движи се на запад.
Караше успоредно на „Дикенс“, на една пряка оттам, по посока на апартамента на дъщеря ми.
– Пак спря – информира ме Валенцуела. – Не е на кръстовище. Като че ли е по средата между две преки. Струва ми се, че паркира.
Прокарах пръстите на свободната си ръка през косата си като човек, изпаднал в пълно отчаяние.
– Трябва да вървя, ебати. Батерията на мобилния ми е паднала. Обади се на Маги и й кажи, че той идва към тях. Кажи й просто да се качи на колата и да изчезва!
Изкрещях му номера на бившата си жена и хвърлих слушалката. Знаех, че ще ми трябват минимум двайсет минути, за да стигна до Дикенс, при това, ако се движех със сто километра в час на завоите на Мълхоланд, обаче не можех да стоя със скръстени ръце и да рева команди по телефона, докато семейството ми се намираше в опасност. Грабнах пистолета от масата и се втурнах към изхода. Докато отварях вратата, припряно пъхах оръжието в страничния джоб на сакото си.
На прага стоеше Мери Уиндзор. Косата й беше мокра от дъжда.
– Мери, какво…
Тя вдигна ръка. Погледнах надолу и видях металния блясък на пистолет. В същия момент се разнесе изстрел.
46
Гърмежът отекна високо и блясъкът ме заслепи като фотографска светкавица. Куршумът ме отхвърли назад така, все едно ме риташе кон. Тежко се строполих на дюшемето и се блъснах в стената до камината в дневната. Понечих да се хвана с две ръце за дупката в корема си, обаче не успях да измъкна дясната си длан от джоба на сакото. Притиснах раната с лявата и се опитах да се надигна.
Мери Уиндзор прекрачи прага и влезе вкъщи. Трябваше да вдигна поглед към нея. През отворената врата зад гърба й виждах сипещия се дъжд. Тя насочи пистолета към челото ми. В тоя миг пред очите ми се появи лицето на дъщеря ми и разбрах, че няма дай позволя да си отиде.
– Ти се опита да ми отнемеш сина! – изкрещя Уиндзор. – Нима си мислеше, че ще ти позволя да го сториш и да си идеш просто ей така?
И тогава ме осени. Всичко ми стана кристално ясно. Знаех, че е казала нещо подобно на Рол Левин, преди да го убие. Знаех и че не е имало никакво изнасилване в пустееща къща в Бел Ер. Тя беше майка, вършеща това, което трябва.
Знаех също, че последният жест на Рол Левин не е бил знакът на дявола, а буквата М.
Уиндзор направи още една крачка към мен.
– Дано гориш в ада – изсъска тя.
И се приготви да стреля. Вдигнах дясната си ръка, без да я вадя от джоба си. Жената сигурно си помисли, че се опитвам да се предпазя, защото не се смути. Наслаждаваше се на мига. Докато не стрелях.