Под игото

Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно, Огнянов през дъжда позна в отсрещната върволица една жена — първия човек, когото позна в тоя наваляк. Тя беше госпожа Муратлийска, с едно дете пеленаче на ръце, а три по-възрастни вървяха отдире. Той прегази мътната вода и пресрещна уморената майка.

— Де е Рада? — попита той.

Тя зина, но от запъхтяване не можа да проговори.

Тя само му посочи с ръка към града.

— У вас?

— Там, там, скоро… — едвам избъбла тя. Слаба, каквато беше, госпожа Муратлийска надали щеше да изкара пътя. Очите й бяха необикновено изпъкнали от напъване да върви из лошия път. Но в замяна на мишците, яви се у нея енергията… Тая енергия й вдъхваха хубавите като ангели деца.

— Къде носиш това дете? — попита тя със слаб глас, който заглушаваше дъждът.

Огнянов се огледа. Той едвам сега видя, че е взел отнякъде това дете и го носи, без да знае как… Той едвам сега усети тежестта на това малко творение и пискливия му глас.

Той гледаше слисано госпожа Муратлийска.

— Дай го, дай го…

И тя го пое от Огнянова, стисна го на лявата страна на мокрите си гърди, а на дясната стисна своето, па продължи пътя си…

Беше съвсем тъмно, когато Огнянов достигна устието на реката Върлищница. От това място Клисура се виждаше цяла. Дъждът бе я угасил; само затаени под покривите пламъци още блещяха и хвърляха през прозорците из потъмнелия град червеникави снопове светлина… Чуваха се отдалечени сгромолясвания на здания… Пламъците пак се подхващаха и предаваха на други къщи. Изведнъж Огнянов съзря един голям нов пожар, който избухна на южния край на града. Големи пламъци с трясък и молнии изскачаха из него и милиарди искри се разхвъркаха из въздуха. Огнянов забележи, че на това място беше къщата на госпожа Муратлийска… Да, тя сама гореше… Същият миг горния кат на тая къща се провали в едно море от пламъци и жълт дим. На тоя кат беше стаята на Рада! Той се хвърли като бесен в пламтящите улици, пълни с разсвирепели турци, и потъна в тях.