Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Общо взето, държавите могат да реагират на възхода на тази нова велика сила по два възможни начина или чрез комбинация от двата начина. Сами или в коалиция с други държави те могат да се опитат да гарантират собствената си сигурност, като противостоят чрез балансиращи действия срещу нововъзникващата сила за нейното ограничаване и, ако се наложи, да поведат война, за да я разгромят. Алтернативният вариант е държавите да се опитат да се прикачат към възходящата велика сила, приспособявайки се към нея и заемайки вторична или подчинена роля в отношението си към нея с надеждата, че техните най-важни интереси ще бъдат защитени. Или пък държавите могат да се опитат да приложат някаква комбинация от балансиращи действия и прикачване, въпреки че това крие риска от противопоставяне на възходящата сила без никаква закрила срещу нея. Според западната теория на международните отношения балансирането обикновено е пожелателният вариант и всъщност по-често използваният, отколкото прикачването. Както казва Стивън Уолт: „Общо взето, оценката на намеренията би трябвало да подтиква държавите към балансиращи действия. Прикачваното е рисковано, тъй като то изисква доверие; оказва се съ-действие на съответната доминираща сила с надеждата, че тя ще продължи да бъде добронамерена. По-сигурно е да се предприемат балансиращи действия в случай, че доминиращата сила се окаже агресивна. Освен това съюзяването с по-слабата държава увеличава влиянието на силния играч във възникващата коалиция, тъй като по-слабата страна има по-голяма нужда от подкрепа.“340

Анализът на Уолт върху формирането на съюзи в Югоизточна Азия показва, че държавите почти винаги се стремят да водят балансиращи действия срещу външни заплахи. Oсвен това е общопризнато, че поведението на балансиране е всъщност норма през по-голямата част от модерната европейска история, при което няколко от големите сили са сменяли съюзниците си, за да балансират и да ограничат заплахите, които те са съзирали в лицето на Филип II, Луи XIV, Фридрих Велики, Наполеон, кайзер Вилхелм и Хитлер. Уолт обаче допуска, че някои държави могат да предпочетат прикачването „при известни условия“, а както твърди Рандал Швелер, ревизионистичните държави вероятно ще предпочетат да се прикачат към възходяща световна сила, тъй като са неудовлетворени и се надяват да спечелят от промяната на статуквото.341 Освен това, както твърди Уолт, прикачването изисква известно доверие в незлонамереността на по-могъщата държава.

В балансиращите действия спрямо съответната сила държавите могат да играят първостепенна или второстепенна роля. Първо, държавата А може да се опита да балансира силата на държавата Б, която тя разглежда като потенциален противник, съюзявайки се с държавите В и Г, развивайки своята собствена военна и друга сила (което вероятно ще доиде до надпревара във въоръжаването) или осъществявайки комбинация от тези средства. В тази ситуация държавите А и Б са първостепенните балансьори помежду си. Второ, държавата А може да не разглежда друга държава като непосредствен противник, но може да има интерес да поддържа баланс на силите между държавите Б и В, защото, ако някоя от тях стане прекалено силна, може да се окаже заплаха за нея. В тази ситуация държавата А действа като второстепенен балансьор по отношение на държавите Б и В, които пък може да са първостепенни балансьори помежду си.