Звездната сянка

— Какво, не си ли гледал телевизия? — развика се Данилов.

— Ами не — отвърнах, гледайки прибиращия се в къщата Альошка.

— Пристигат за церемонията на приемането на Земята сред силните раси! — извика отново Данилов и изведнъж гласът му спадна до шепот. — Ти… ти наистина ли не знаеше?

Поклатих глава, сякаш държах в ръцете си видеофон, а не евтин клетъчен телефон.

— Представителят на Конклава заяви, че иска да води преговори по процедурата с Пьотър Данилович Хрумов — каза Данилов с глас, моментално станал тържествен и официален. — Днес се събира асамблеята на ООН… за да потвърди пълномощията ти.

Помълчахме една минута, сякаш всеки искаше да изпробва колко са устойчиви нервите на другия.

— Пьотър, имаш четвърт час да се приготвиш! — Данилов беше този, който не издържа.

— Половин час — казах аз.

— Какво? — развика се той.

— Трябва да разходя и кучето, Саша — обясних аз. — Разбираш ли?

Когато ми отговори, гласът му отново беше спаднал до шепот:

— Да…

— Чудесно — казах аз и прекъснах връзката. — Нали, Тиран?

Кучето изскимтя кратко в знак на одобрение.

— Ще почакат, в края на краищата — реших аз, докато повеждах Тиран по обичайния маршрут. Покрай оградата, покрай лехата с посърнали астри, покрай най-голямото дърво, което непременно трябваше да се маркира. — Ще почакат, нали?

Разбира се, песът не отговори. Но явно беше съгласен с мен.

И когато делово вдигна крак при дървото, ме напуши смях.

На стотина километра наоколо нямаше кучета, способни да се конкурират с Тиран. И все пак той упорито маркираше територията си.