Жълтоликия
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Жълтоликия». Краткое содержание книги:
«Der Schut» (сръбски жут — жълт) принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (Band 1), «През дивия Кюрдистан» (Band 2), «От Багдад до Стамбул» (Band 3), «През дебрите на Балкана» (Band 4), «През страната на скипетарите» (Band 5).
Той стисна здраво зъби и мълча известно време. Лицето му беше станало тъмночервено. После гневно ми извика:
— Защо ми разправяш неща, които не ме засягат! Ако искаш да ми говориш, говори за мен! Кажи ми причините, поради които се отнасяш с мен като крадец и убиец!
— Добре, да говорим за теб. Да оставим настрана това, че Галингре трябваше да бъде убит в шахтата край Ругова, също и това, че искахте да убиете близките му тук. Ще говорим само за убийствата, които наистина си извършил.
— Ти сигурно си луд. Само от умопомрачение може да ти се привиждат такива глупости.
— Внимавай! Ако изречеш още една такава обида, ще опиташ камшика! Да си научил случайно от мосю Галингре, че той има брат, който е бил убит в Алжир, в Блида?
— Да. Разказвал ми е.
— А че синът на убития е изчезнал по загадъчен начин?
— И това ми каза.
— Да си познавал този брат или сина му Пол?
При този въпрос арменецът пребледня.
— Как бих могъл да го познавам — отговори той, — като не съм бил в Блида! Не познавам нито Алжир, нито другите страни в Северна Африка. Аз съм арменец и съм напускал родината си само като ходих до Стамбул и дотук.
— Арменец ли си? Странно! Този, който е убил Галингре, е бил тъкмо арменец!
— Това не ме засяга. Има стотици хиляди арменци.
— Да, така е, но много от тях отричат произхода си. Познавам например един, който веднъж се представи за член на племето уеляд ха-малек.
Той захапа долната си устна. От очите му ме стрелна такъв поглед, сякаш искаше да ме прониже. Изглежда, предчувстваше, че миналото му ми е много по-добре известно, отколкото той предполагаше. Той видимо се замисли над това къде може да ме е срещал, но, изглежда, не можеше да се сети, защото гневно извика:
— Говори за събития и хора, които са ми познати! Племето на уеляд хамалек ми е напълно неизвестно. Не мога също да имам и брат, който се казва Баруд ал Амасат, защото моето име е Хамд ен Насър.
— Не е ли Хамд ал Амасат?
— Не.
— Значи се казваш Хамд ен Насър. Спомням си един човек, който се наричаше Абу ен Насър. Не познаваш ли случайно този мъж?
Той отвори уста и изплашено се втренчи в мен.
— Отговаряй!
Но мъжът не отговаряше. Бялото на очите му почервеня, а вените на челото му изпъкнаха. Той запреглъща, но не можеше да изрече нито дума. Аз продължих:
— Този Абу ен Насър се наричаше «баща на сабята», защото беше направил услуга на векила на оазиса Кбили, за която се е изисквало смелост. Спомни си!
Чертите на лицето му като че ли се бяха вкаменили. Той изломоти няколко думи, които никой не разбра.
— Същият Абу ен Насър е убиецът на Галингре. Той е убил после и сина му в пустинята. След това той уби също и водача Садек при Шот ел Джерид. Натъкнах се на трупа на Пол Галингре и…
Тогава той ме прекъсна. Нададе пронизителен, див вик и скочи, въпреки че ръцете му бяха вързани, и застана прав.
— Скут, улд ел бера! (Млъкни, кучи сине!) — изръмжа ми той, и то на арабски диалект от онази област, където се бяхме срещнали по онова време. — Сега знам кой си! Познавам те! Ти си онзи вонящ немец, който ме следеше до Кбили! Нека са проклети дедите и прадедите ти, а децата ти и децата на твоите деца да страдат от всички болести на тялото и душата! Нека всеки нов час им носи ново нещастие и…
— А този миг ще донесе на теб камшик! — прекъсна го Халеф, като скочи към него и го удари с всичка сила. — Сигурно си познал и мен, син на кучка и внук на гниеща хиена? Аз съм Хаджи Халеф Омар, който беше с Кара Бен Немзи ефенди, когато те срещна!
Хамд ал Амасат не помръдна. Приемаше ударите, без да мърда от мястото си. Гледаше втренчено дребосъка и, изглежда, изобщо не усещаше ударите.
— А мен не ме ли познаваш? — попита Омар на свой ред, като бавно се приближи и избута Халеф настрана. — Аз съм Омар, синът на Садек, на мъжа, когото ти уби в Шот ел Джервд, така че той сега лежи погребан под солта, в движещите се пясъци, и никой не може да посети това място, за да се помоли на Аллах и Пророка. Преследвам те от Кбили насам. Аллах не пожела да те открия веднага. Искал е да ти даде време за разкаяние. Но понеже ти прекали, той най-сетне те предаде в ръцете ми. Приготви се! Часът за отмъщение настъпи! Вече няма да можеш да ми избягаш, а под краката ти се отваря джехената, за да посрещне душата ти, която е прокълната и низвергната за вечни времена!
Каква разлика имаше между двамата! Омар стоеше спокойно, гордо изправен. По лицето му нямаше и следа от страстна омраза или жажда за мъст. От него лъхаше само студена и мрачна решителност. Хамд ал Амасат трепереше, не от страх, а от яд. Чертите на лицето му се разкривиха в грозна гримаса. Гърдите му се тресяха от учестеното дишане.