Под купола 2

— Напълно.

— Този малък епизод преля чашата. Няколко дена по-късно, докато пресичах общинския парцел на път за вкъщи, от Моста на мира изскочиха шест момичета, които се струпаха около мен. Предвождаше ги Лайла Страут, която сега е Лайла Килиан — тя се омъжи за Роджър Килиан. Точно такъв мъж заслужава. Ако някой ти каже, че детската злоба се стопява с времето, не му вярвай. Заведоха ме на естрадата. Отначало се съпротивлявах, но две от тях — Лайла и Синди Колинс, която е майка на Тоби Манинг — ме удариха. Не по рамото, където обикновено удрят децата. Синди ме прасна по бузата, а Лайла заби юмрука си в дясната ми гърда. Страшно ме заболя. Гърдите ми растяха и изпитвах болка дори при най-лекото докосване. Разплаках се. Това обикновено е сигналът — поне при децата, — че нещата са стигнали твърде далеч. Не и тогава. Когато се разпищях, Лайла каза: „Млъкни или ще стане по-лошо.“ Нямаше кой да ми помогне. Беше студено и ръмеше, така че общинският парцел беше пуст. Само ние бяхме там. Лайла ме удари толкова силно по носа, че ми потече кръв. След това каза: „Дребна сврака клюкарка! Кучета ще те излагат като попарка!“ Другите момичета се засмяха. Казаха ми, че всичко е заради това, че съм издала Анди. Тогава и аз си мислех така, но сега знам, че е имало и много други неща, като се стигне чак до стилните ми поли, блузи и панделки. Те носеха дрехи, а аз — одежди. Анди беше просто капката, преляла чашата.

— Какво ти направиха?

— Удряха ми шамари. Дърпаха ми косата. И ме… плюха. Всички. Това стана, когато коленете ми се подкосиха и се свлякох на естрадата. Ревях, та се късах, криейки лицето си с ръце, но ги усещах. Плюнките са топли, нали знаеш?

— Да.

— Казваха, че съм любимката на учителите, добричкото бонбонче и госпожичката, чиито лайна не миришат. И тогава, тъкмо когато си мислех, че са приключили, Кори Макинтош каза: „Да ѝ събуем панталоните!“ В онзи ден носех хубави панталони, избрани по каталог от майка ми. Харесвах ги много. Такива панталони носят студентките в Принстън. Поне така си мислех тогава. Започнах да се съпротивлявам още по-ожесточено, но те, разбира се, спечелиха. Четири от момичетата ме притиснаха към пода, за да могат Лайла и Кори да ми свалят панталоните. Тогава Синди Колинс прихна да се смее, като ме сочеше с пръст и крещеше: „Майчице, на гащичките ѝ е щампован Мечо Пух.“ Така беше. И Йори, и Ру също така. Всички избухнаха в смях и… Барби… аз ставах все по-малка… и по-малка… и по-малка. Докато подът на естрадата не се превърна в огромна пустиня, а аз — в дребно насекомо. Дребно насекомо, умиращо сред тази пустиня.

— С други думи, чувствала си се като мравка под лупа.

— О, не! Не, Барби! Беше студено, а не топло. Треперех от студ. Кожата на краката ми беше настръхнала. Кори каза: „Хайде да ѝ свалим и гащичките!“ Това обаче явно им се стори прекалено. Но пък Лайла направи друго „геройство“ — взе хубавите ми панталони и ги хвърли на покрива на естрадата. След това те си тръгнаха. Лайла си тръгна последна, като преди това ми каза: „Ако и този път се раздрънкаш, ще взема ножа на брат ми и ще ти отрежа носа.“