Бялата кралица

Пътят им минава по един завой към брода на река Севърн, където водите са достатъчно плитки и широки, та армията да влезе в Англия и да се изправи срещу врага си, вместо да се бори с природните стихии. Всички познават този брод — Бъкингам го обещава от цели мили насам. Речното корито е твърдо и каменисто, твърдо като път, а водата навсякъде е само по няколко сантиметра дълбока. Хората пресичат на това място на път към Уелс и на връщане вече от векове: това е входът към Англия. Откъм уелската страна на реката има хан, а откъм английската страна — малко селце. Те очакват, че бродът ще е залят от водата, че реката ще е станала по-дълбока. Може би на прага на хана дори ще има торби с пясък, но когато чуват рева на водите, спират като един човек, в пълен ужас.

Брод няма. Не се вижда суша. Ханът в Уелс е залят от водата, селото в далечния край е напълно изчезнало. Няма дори река: тя е излязла така бурно от бреговете си, че сега е езеро, водна пустош. Те не виждат другия бряг, брега на Англия. Дори не виждат долно и горно течение. Това вече не е река, а вътрешно море с вълни и собствени бури. Водата е превзела сушата, погълнала я е, сякаш тя никога не е съществувала. Това не е Англия или Уелс, това е вода, тържествуваща вода. Водата е превзела всичко и никой човек няма да дръзне да я предизвика.

Със сигурност никой не може да я пресече. Те напразно търсят с поглед познати ориентири, пътеката, която се спускаше във водните плитчини, но тя е дълбоко под водата. На някои им се струва, че виждат нещо в течението, и с потръпване осъзнават, че това са корони на дървета. Реката е удавила цяла гора: самите дървета на Уелс като обезумели се мъчат да си поемат въздух. Светът не е същият като някога. Армиите не могат да се срещнат: водата се е намесила и е завладяла всичко. Бунтът на Бъкингам е приключил.

Бъкингам не казва нито дума; не издава никаква заповед. Прави лек жест с ръка, сякаш се предава; махва с вдигната нагоре длан: не към войниците си, а към този потоп, който го е унищожил. Сякаш признава победата на водата, на силата на водата. Обръща коня си и се отдалечава от огромните ѝ разбунени дълбини, а войниците му го оставят да си отиде. Те знаят, че всичко е приключило. Знаят, че бунтът е приключен, потушен от водите на Англия, надигнали се, сякаш призовани от самата богиня на водата.