Стръв

Каролина Падиля доизпипваше тук-там картината, когато шум от нещо, изпотрошило се на парчета, идващ някъде от вътрешността на къщата, я накара да потрепне.

— Какво стана? — възкликна.

Не последва отговор. Или не я бяха чули, или инцидентът не е бил съществен, заключи, защото музиката на брат й продължаваше да се носи откъм хола. Отвън Пирата се дереше от лай, както никога, а дъждът не бе спирал да плющи.

„Амелия, разбира се, някой от нейните специалитети, пак запраща нещо на боклука“, си помисли с усмивка и се съсредоточи върху рисунката. Само че се почувства уморена, остави четката в малкия съд с вода при останалите и избърса ръцете си. Бе много внимателна, обичаше чистотата, подреждаше си вещите и стаята й блестеше. Преди години, когато родителите му се караха заради вечния безпорядък около него, брат й се бе подиграл: „Карола не разхвърля, защото не мърда от мястото си.“ Последва грандиозен скандал, викове, мама дори се разплака. Но тия жестоки думи изобщо не успяха да я засегнат. Много обичаше Алваро и беше убедена, че чувствата им са взаимни. „Лошото е, че е момче — разсъждаваше. — Момчетата са такива, тъпанари.“ Разбира се, че нямаше да бъде тя тази, която щеше да му провали празника тази вечер.

Хвърли поглед към часовника и се досети, че Амелия всеки момент щеше да чукне на вратата, за да й каже, че вечерята й е сервирана. На нея винаги й казваха, докато на брат й — не. Но Каролина не харесваше родителите й да се отнасят към нея по „специален“ начин. Понякога й се струваше, че за инвалидността й се грижеха повече, отколкото за самата нея: отделяха и време, и пари за най-различни средства за възстановяване и безсмислени терапии. Защо не можеха да я приемат такава, каквато бе? Това й досаждаше, както и онова, че не знаеше как да им го каже, без да ги обиди.