![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Смутен, Алан погледна след Лорн, който се качваше по стъпалата на големия павилион, без да се обръща.
Следобед Ирдел показа на придворните укрепленията на обсадата, на разумно разстояние от аркантските оръдия, като спряха за по-дълго на височините, откъдето се разкриваше най-добра гледка. Възмутен от идеята, че на войната може да се гледа като на представление, Лорн не участваше. Върна се в лагера на Ониксовата гвардия и намери там Вард, който, седнал под един навес, привършваше обяда си.
— Нещо не е наред ли? — попита Вард, като видя тъжната физиономия на Лорн, който седна при него.
Беше най-горещият час от деня.
Лорн се извърна към двора. Той беше почти пуст, като премазан под слънцето. Присви очи зад очилата и каза:
— Напротив.
Вард не му повярва.
Твърде уморен, Лорн си сипа чаша вино, която остави на масата.
— Ще трябва да наемем нови хора — каза Вард.
Разсеян, Лорн го погледна, сякаш му говореше на някакъв чужд език.
— Извинявай?
— Трябва да наемем нови. След похода ни срещу Призраците и щурма на Змиите ни остават около петнайсет боеспособни мъже.
Лорн отново погледна облятия от изпепеляващо слънце двор. Очите почти го боляха.
— Съгласен — каза той. — Какво предлагаш?
— Алан направи списък на кандидатите. Можем да започнем от него.
— Предполагам, че всички са аристократи.
Алан беше направил много за Ониксовата гвардия по време на отсъствието на Лорн. Но нарочно или не, я беше преобразил в елитен рицарски орден, към който целият отбран цвят на кралското благородничество мечтаеше да принадлежи. Това обаче не беше виждането на Лорн за Черните гвардейци.
— Да — каза Вард. — Всички. Поне доколкото си спомням.
— Нямам нищо против дребните благородници на меча, но нямам доверие на висшите аристократи. Да потърсим други.
— Къде?
— Нямам представа.
Лорн замълча с отсъстващ вид. Разтриваше с палец дланта на ръката си, белязана с онзи печат на Тъмнината, който дълго време беше покривал с кожена превръзка, но вече не криеше. Един кон изцвили. В небето се рееха огромни птици.
— Какво става? — настоя Вард. — Какво те измъчва?
— Алисия е тук — каза Лорн след кратко колебание. — Пристигна тази сутрин заедно с Двора.
— Какво прави тук?
— Не знам.
Вард помисли и накрая рече:
— Тя вече не е част от живота ти, Лорн.
— Знам.
— Наистина ли?
Лорн не отговори.
Помълча известно време, гледайки нанякъде, после рече:
— Тя е нещастна.
— Говори ли с нея? Тя ли ти каза?
— Не, но го знам. Защото и аз съм нещастен.
Дънкан дьо Фелн се отпусна в едно кресло, нареди да му донесат питие и вдигна краката си един след друг, за да свали слугата ботушите му. Виното беше студено и ароматно. Той се наслади на първата глътка със затворени очи и се върна назад в мислите си.
Беше уморен.
Уморен да се усмихва и да се харесва, да се кланя ниско, да ухажва кралицата с надеждата да си върне благоразположението ѝ. Богат и влиятелен, херцог Дьо Фелн беше интригантствал против нея, смесвайки умело — без и той самият да знае какво точно да очаква — собствените си амбиции и интересите на Върховното кралство. Беше водач на Ирелис, която обединяваше онези, които — от сметки, завист или лоялност — оспорваха регентството, което кралица Селиан упражняваше и което претендираше, че замества отсъствието на кралската власт. Фелн беше повярвал, че е успял, когато кралицата беше най-силно критикувана и ненавиждана, а Върховното кралство — отслабено, обедняло — виждаше как границите му са застрашени от апетитите на противниците му, а и на няколко съюзници. Но играта се беше променила. Престижът на Върховното кралство беше възстановен след победата при Ангборн, данъкът, платен от Иргаард, беше напълнил отново хазната. Властта на кралицата биваше оспорвана от съвсем малък брой хора, а обсадата на Арканте дори ѝ бе донесла одобрението на народа. Прогонен от Двора преди зимата, Дънкан отначало беше превил гръб. После, възползвайки се от неколцината верни сподвижници, които все още имаше в Ориал, внимателно бе подготвил завръщането си от разстояние, от своето херцогство Фелн.
Херцогът изпразни чашата си и трябваше само да я подаде и веднага един слуга я напълни. Обеща си тази да не я изпива много бързо.
Защото главата му трябваше да е бистра.
Когато войната срещу Арканте се бе очертала достатъчно ясно, Фелн веднага бе разбрал, че най-накрая му се предоставяше случаят, който бе чакал цяла зима. Добре осведомен, той внимателно следеше кризата, която кралицата бе предизвикала с искането си почитанията на дребните и едрите васали на Върховното кралство да ѝ бъдат засвидетелствани на Свети Аргюс. Тъй като му беше забранено да напуска херцогството си поради условията на заточението си, на Фелн не му се бе наложило да избира дали да полага клетва, или не. Беше се поздравил за това, преди да разбере каква облага може да извлече от конфликта между кралицата и Исандра.