Насочен взрив

Васин едва не подскочи от леглото и изтърва чинията на пода. Значи не е сам, значи тук имаше още някой, който поне знае за него. „Чукай по вратата.“ Защо?… Дали не е сигнал за онзи приятел, че е дошъл на себе си? Да, точно така е…

Васин скочи от леглото и няколко пъти бързо обиколи килията. Вълнението му нарастваше. Мислите му скачаха една през друга — да чука, трябва непременно да чука по вратата, и то сега… но как да обясни постъпката си? Единственият разумен довод е: „Искам да се разходя, искам на чист въздух.“ А ако симулира, че е болен? Да предположим, че изведнъж съм се заразил от нещо такова… как се казваше пущината? Май че клаустрофобия — болестта от затворено пространство…

И Васин започна да чука с алуминиевата чиния по ламарината на вратата.

След няколко секунди чу в коридора стъпки, които приближаваха. Квадратното прозорче се отвори и през късите пръчки на решетката Васин видя едно око, което внимателно се взираше в него от коридора.

— Болният, какво има?

— Ами чукам — не намери какво по-разумно да отговори полковникът.

— Какво искаш?

— Защо все ме държите затворен? Искам да се разходя! Страхувам се от тези стени… те ме притискат. Искам простор! Веднага ме пуснете! — И той заблъска с юмруци по вратата.

— Ясно, разбрах те — беше отговорът. — Добре ли закуси? Всичко ли си изяде? Докрай? Ей, болния, чуваш ли?

— Да, ти ли го написа?

— Бъди внимателен. Ще се помъча да направя така, че да се срещнем в двора. Кажи, че искаш да разчистваш снега.

Прозорчето се затвори.

Полковник Васин ликуваше! Току-що чувстваше, че ако има някакъв остър предмет под ръка, можеше да промуши сърцето си или да среже вените си от онези мъчителни спомени. Но изведнъж се беше появила надеждата. Той не е сам тук! Искат да му помогнат!

Но онзи човек зад вратата беше прав — трябваше да унищожи бележката. Колкото и да му беше противно, но Васин трябваше да я сдъвче.

Не мина много време и той чу, че се отваря вратата на килията му. На прага се изправиха един надзирател и миловидната сестра Нина.