Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
Килърът взе от него тъничка папка с няколко снимки и ксерокопия. Там имаше още касета със запис на телефонен разговор. Всичко заедно свидетелстваше, че следователят Турецки е действал основно по указания на групировката от Грозни. На което съвсем справедливо се обиждаха московските босове.
Заедно с това имаше и нещо, което накара килъра да настръхне вътрешно. Нещо определено не му харесваше, но какво именно — не можа да схване веднага.
— Засега не обещавам — промърмори той. — Но ще видя.
— Да ви купя ли билетче? — зарадва се Борух Лейбович. — За кой самолет? Или предпочитате с влак?
— С влак — каза килърът. — Дневния. Че в нощния като нищо могат и да ме ограбят.
В електричката той отначало разглеждаше светлинките на станциите, пробягващи зад прозореца в есенната чернилка, и се опитваше да съобрази какво не беше наред с този Турецки. После се стопли и заспа.
Присънваха му се тънички ръце, плътно прегръщащи врата му, топлината на детско телце, доверчиво притискащо се към гърдите му, невероятни очища и шепот: „Тате ли те прати“? Единственият договор, за който той така и не взе нито грош.
Преди тридесет и шест години на стълбите пред детската поликлиника на улица „Двинска“ намериха момченце на месец и половина, загънато в сиво-розово памучно одеяло. Бележката, надраскана на парче от вестник, гласеше, че обитателят на този пакет се казва Петенка. Скоро Петенка порасна и разбра, че мама няма да дойде за него. После се намериха доброжелатели и му обясниха що е това аборт и каква е вредата за здравето от него. Кажи значи мерси, че не те е закопала някъде на бунището или не те е изхвърлила в контейнерите за боклук. Така той разбра, че още преди раждането си не е бил нужен на никого.
Всъщност той и по-късно не беше особено нужен на никого. Нито на възпитателите от детския дом, които бяха лика-прилика на Алевтина Викторовна Нечипоренко, нито на държавата, която го научи да убива, нито на собствения си партньор. Нито на сегашните клиенти. А в крайна сметка — и на самия себе си.
Имаше наистина на света едно номадско африканско племе. И италианско момиченце, на което не му остана даже негова снимка, за да си я закачи на стената. Това вече съвсем на нищо не прилича — малки момиченца да казват „лека нощ“ на снимките на наемни убийци.
На другия ден, рано сутринта, по време на ритуалния крос му предадоха билета за московския влак. Той го пъхна в джоба на анцуга си, но в Москва замина все пак с кола. Познатият шофьор, който трябваше да закара в Москва разкошно тъмносиньо „Волво“, бе доволен от компанията. Той вече бе имал работа с Алексей и знаеше, че докато на задната седалка спи този тип, може да се страхува най-много от базука в храстите или танк на пътя.
Мощната комфортна кола пристигна в Москва на разсъмване.
— Значи се връщаш? — попита Романова, когато Турецки й се обади по телефона в края на работния ден.
— Не, оставам — отвърна Саша. — Струва ми се, че сега ще започне най-интересното.
— Аз между впрочем се свързах с князевската милиция, те установиха наблюдение над твоя „Хемингуей“. Между другото при настаняването си в хотела той е представил документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, регистриран в Москва на улица „Совхозна“ 16, апартамент 42. Та значи на този адрес няма никакъв Белов… Това е положението, Сашка.
— Повече би ме учудило, ако той наистина живееше там, че и се окажеше честен инженер — отговори Турецки.
Отстрани можеше да изглежда парадоксално, че Турецки поддържаше връзка с князевската милиция през Москва, обаче беше съвършено необходимо, само това оставаше — да се разкрие. Още повече че сега той имаше снимката. Още не разбираше напълно защо тя предизвика такова суетене в лагера на Скронц и Пъпа, но се досещаше, че не е само защото е станало възможно да ги разпознаят и дори не затова че сега можеше да се види връзката между тях. Това не даваше мира на Турецки. Той вече разбираше какво трябва да направи, когато се върне в Москва, но все пак реши да изчака в Князев още един ден. Тайнственото изчезване на учителката трябваше да подтикне Скронц и Пъпа към някакви решителни действия. Нали тя е изчезнала, значи се страхува и следователно се досеща… Това беше повече от опасно.