Последната миля [bg]

Марс го изгледа учудено.

— Голям отбор като „Бъкайс“ би трябвало да пътува със самолет.

— Така е. Имах предвид отбора в гимназията.

— Да, ясно. Не си играл в Тексас, да видиш какво е. Там пътувахме по двайсет и четири часа, без да напускаме границите на щата.

Декър погледна часовника си.

— Трябва да убием малко време. Какво ще кажеш да намерим някой хотел и да вечеряме?

— Звучи ми добре. Писна ми от диетични бисквити и ядки. Искам пържола и пържени картофи.

— Джеймисън е виновна. Иска да стана слаб като вейка.

На няколко преки от автогарата откриха хотел, в който приемаха пари в брой, оставиха багажа си и излязоха да потърсят ресторант.

Пет минути по-късно откриха каквото им трябваше, настаниха се на една маса и си поръчаха вечеря.

Марс погледна през прозореца и попита:

— Играл ли си някога срещу отбора на Алабама?

— Веднъж. Сритаха ни задниците.

— И ние изгубихме тук, но после ги бихме у дома.

Двамата потънаха в мълчание.

— Липсва ли ти понякога? — попита Марс.

— Кое? Футболът ли?

— А ти какво си помисли?

— Аз изобщо не бях на твоето ниво, Мелвин.

— Ей, човече, не говори така. Стигнал си до НФЛ. Справил си се по-добре от мен.

— Беше резултат от щастливо стечение на обстоятелствата. Освен това играх само в един мач.

Поръчката им пристигна, но преди да започнат да се хранят, Марс попита:

— Как беше?

Декър разгъна салфетката си.

— Кое?

— Да излезеш на игрището и да видиш… колко? Осемдесет хиляди души по трибуните? Да играеш срещу най-добрите в света?

Декър забеляза сериозното изражение на лицето му и мигом разбра какво огромно значение придава на този въпрос.

— Беше невероятно, Мелвин. Когато излязох от тунела и стъпих на тревата, сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах да не получа инфаркт преди първия съдийски сигнал. Никога не бях изпитвал подобен прилив на адреналин. Имах чувството, че всички онези хора са дошли да аплодират именно мен, макар да знаех, че съвсем не е така. Това беше… беше един от най-хубавите мигове в живота ми.

Марс се усмихна, сложи салфетката на врата си, взе ножа и вилицата и каза:

— Да, разбирам как си се чувствал. — После добави замечтан: — Трябва да е било страхотно.

— Ти можеше да се наредиш сред най-добрите от нашето поколение.

Марс поклати глава.

— Човек никога не знае. Бях тейл бек, една контузия можеше да ме изхвърли от играта. Да не говорим, че има безброй примери за момчета като мен, дошли от колежите, които откриват впоследствие, че не могат да се мерят с големите професионалисти от НФЛ. Че не могат да ги надбягат. Или контузват коляното си. И тази разлика, която всъщност е само частица от секундата, тази скорост, която не им достига, им пречи да уловят топката в нужния момент или да направят съответния пробив. Тогава с тях е свършено и на мястото им идва следващият гладиатор.

— Аз съм сигурен, че от теб щеше да излезе голяма звезда като Бари Сандърс или Емит Смит.