Атинянката Таис

Александър, възвеличен поради нечуваните в историята победи, божествен фараон на Египет, комуто вече се покланяха като на бог в най-древните градове на Месопотамия — Майка на народите, започна ревниво да посреща всяко противоречие. По-рано, уверен в своята мъдрост и сила, той спокойно изслушваше приятелите си, когато спореха с него. Сега това му се струва унищожаващо достойнството му на велик цар и завоевател. За нещастие азиатците излязоха опитни ласкатели, готови на всякакви унижения. Веднъж моят учител в Египет каза, че най-страшната отрова дори за много мъдър и силен човек е постоянното превъзнасяне и възхвалата на делата му. Александър изпи пълна чаша от тази отрова и стана способен на неща, несъвместими с неговата наистина велика личност. Ти знаеш вече за убийството на доблестния, макар и глупаво пустославен Филотас, началника на хетайрите и личната охрана на Александър. Свършил с Филотас, Александър незабавно изпрати убийци тук в Екбатана, където беше началник старият изпитан негов воин Пармецион, убиха и него, преди да бе чул за наказанието на сина си. Обвиненията в заговор срещу Александър, струва ми се, са измислени от услужливи съветници, за да оправдаят убийствата. След тези прояви на несправедливост последваха други. Едва ли си чула за избитите бранхиди? Когато нашата войска с голям труд и опасности преминала през пълноводната и бърза Оксос, наричана още Река на морето, насреща й излязла огромна тълпа дрипави, диви и мръсни хора. Те развявали зелени клони — бранхи (оттук идва прякорът им), танцували и викали от радост на обезобразен до неузнаваемост койне. Така изглеждали потомците, внуците и правнуците на елинските пленници, откарани от Ксеркс в най-далечните краища на Персия да работят по източните й граници. Александър се отдръпнал встрани, намръщен разглеждал подивелите дрипльовци и внезапно разярен, заповядал да избият всички до един. Жалката тълпа не успяла да се разбяга.