Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Спомените са като слънцето, както обичаме да казваме в Русия. От време на време пробиват през облаците.
— Видяхте ли го още веднъж?
— Съвсем бегло този път, инспекторе. Тичаше с всичка сила. Качи се в колата и затръшва вратата. Запали мотора и гумите изсвириха. Недопустимо отношение към разкошен американски мерцедес, казах си.
Малко по-късно вече бяхме извън килията.
— Какво ти е мнението? — попита Аби. — Изглежда, единственото нещо, което си спомня кристално ясно, е, че колата е била американски мерцедес.
Пински подаде глава иззад вратата на килията. Посочи с палец през рамото си.
— Появи се още един слънчев лъч — каза той. — Съвсем истински, ако Фьодор не си го измисля.
Върнахме се в килията. Фьодор скочи на крака и бързо седна отново.
— Кажи на следователите това, което току-що спомена пред мен — нареди му Пински.
— Става въпрос за отношението между дължината на кръга към неговия диаметър. Изразено като пи, или 3,14159.
— Струва ми се, че този вече не е в реалния свят — каза Аби.
— Номерът на колата — намеси се Пински. — Видял е регистрационния номер на колата.
— Видях част от номера й, ваша светлост — обърна се разпалено Фьодор към Аби. — Първите цифри бяха 3141, което на мига подсеща за началото но числото пи. Другите две цифри, признавам, не си ги спомням.
Седяхме в бялата болнична стая в „Лермонтов“: Дронски, Аби и аз. Пински беше задействал изготвянето на списък с всички коли, в чиито номера фигурираше 3141. Същевременно се опитваше да установи някакъв порядък в хаоса от строителни фирми, работещи в блока на Джей. Изглежда, нямаше съмнение, че човекът, с когото се разминах на стълбището, не е бил техник по телевизионните антени; фактически почти нямаше съмнение, че той е бил убиецът на Джей.
— Има още нещо — каза Дронски. — И то е най-важно за нас.
Вече бях станал и се канех да си тръгна.
— И какво е това нещо? — попита Аби с недоволно изражение.
— Никой от нас ли не се пита какво е значението на куклата? — попита Дронски с повдигнати към Аби вежди. Съвсем като Гручо Маркс. Лицето й почти не трепна. — Той ни заявява по най-ясния начин, че ако продължаваме да вървим по петите му, Аби ще е следващата му жертва.
— Не очаквайте да бъде — каза Аби.
Спомних си за тайнствения Скорпион — хитър, страстен, измамен.
— Сега живееш сама в апартамента на шефа, нали? — попита я Дронски.
— Изнесох се оттам вчера, по твое предложение — казах аз.
— В такъв случай… — Дронски намести удобно наранения си крак. — Ще си върна думите. Предлагам веднага да се пренесеш обратно, шефе. Мисля, че отсега нататък трябва да си сянка на Аби.
Погледнах я. Тя сви устни и леко повдигна рамена.
Кабинетът на кмета Осопов се помещаваше в ъглова стая в комплекса на Градския съвет и категорично не притежаваше великолепието на губернаторския мезонет на последния етаж, илюстрирайки разликата във властта и влиянието, които имат областният губернатор и кметът на града.
Човек с твърде малки зъби за едрото му лице, Осопов седеше отпуснато зад бюро, отрупано с папки и книжа. На масичка от дясната му страна имаше компютър, чийто монитор светеше с празен екран. От Наталия бях чувал, че дебелакът обича да създава впечатление, че е на „ти“ с модерната техника. Срещата с нас му беше първата за сутринта, толкова рано, че вероятно не бе имал време да гаврътне едно за отскок и нервно почукваше с пръсти. Вдясно от него седеше полковник Соня Фетисова. С мъничките си очи, червендалесто подпухнало лице, цивилно черно сако и панталон, тя би се класирала безапелационно още на първото пресяване за ролята на шефа на „СМЕРШ“ във филм за Джеймс Бонд. Като административен началник на наказателните колонии за малолетни в Кола тя отговаряше за бита на десетки хиляди деца и неведнъж се беше сблъсквала със западни журналисти и организации за закрила на децата. Докато затварях вратата, видях как Фетисова заобикаля бюрото и с тромаво Поклащане се насочва към мен.
— Константин — посрещна ме тя. — Красив като винаги. Толкова отдавна не сме се виждали. Трябва някой път да изпием заедно по чашка-две хубава водка.
Осопов постави едрите си длани върху папката пред него.
— Прегледах вашия предварителен доклад — каза той. — Смея да твърдя, че съдържанието му сериозно уличава Джоун Фаулър и доктор Вадим.
— Може би. Но може и да не е така — отвърна Аби. — Според мен би трябвало повече да ни интересува защо доктор Вадим и Джоун Фаулър са счели за необходимо да извеждат деца от територията на Русия и да ги изпращат на Запад.
— За каква бройка става въпрос?