Мусаши

Нова среща в Осака

Полето се разстилаше под сива мъгла и ранният утринен хлад загатваше, че есента не на шега настъпва. Катерици претичваха нагоре-надолу, а в безвратата кухня на изоставения дом по пръстения под личаха пресни лисичи следи.

Дотътрил се обратно преди изгрев-слънце, просещият монах беше повален от умората върху кухненския под, още стиснал своята шакухачи. Мръсните му кимоно и расо бяха измокрени от росата и зацапани с петна от тревата, полепнала по тях, докато като заблудена душа бе бродил през нощта. Щом отвори очи и седна, той сбърчи нос, ноздрите и очите му широко се отвориха и целият се разтресе от мощно кихване. Не си направи труда да избърше провисналия от носа към засукания му мустак сопол.

Поседя така няколко минути, преди да си спомни, че има останало от предишната вечер още малко саке. Като си мърмореше нещо, се отправи по дългия коридор към стаята с огнището в задната част на къщата. На дневна светлина сякаш имаше повече стаи, отколкото изглеждаше на тъмно, но той се ориентира без затруднение. За негово изумление гърнето със саке не беше на мястото си. В замяна на това до огнището имаше непознат, кротко заспал с положена върху ръката глава и стичаща се от устата слюнка. Местонахождението на сакето беше повече от ясно.

Питието, разбира се, не беше всичко, което липсваше. Бърза проверка установи, че не беше останала и хапка от оризовата каша, предназначена за закуска. Монахът поморавя от гняв. Би се оправил и без саке, но оризът беше въпрос на живот и смърт. Със свиреп вид той с всичка сила срита спящия, но Матахачи изсумтя сънено, измъкна ръка изпод себе си и лениво надигна глава.

— Ах ти!… — изломоти монахът и го изрита още веднъж.

— Какво правиш? — викна Матахачи.

Той скочи на крака и вените по съненото му лице изпъкнаха.