Пътят на Икар

— Що за декларации? — повторих аз, защото тя не бе ми отговорила веднага.

— Забрави ли? — проточи Хели, сякаш бе се разкаяла за подхванатия разговор. — Ако децата влязат в системата на Есна, ще умрат.

Огромното розово-оранжево лице на планетата, станало ми за няколко минути близко, сега се озъби в злобна подигравка. Е, сякаш ми рече то, Е?

— Няма да умрат — казах аз след малко, без да съм убеден в това. — Ще ги приучаваме постепенно.

— Тогава пък ще загубят способността си да се сливат с пространството. Както я загубих аз.

Последното направо си прозвуча като упрек към мен. Тя напусна пещерата на моята подмишница, а на нейното място там нахлу студът.

— Сигурна съм, че и самият астронавигаторски съвет няма да допусне децата да загубят тая си способност. Никой няма да ни прости такова нещо.

— Тихо! — прекъснах я.

Но не за да не чуят другите. Разбира се, че никой нямаше да позволи такова нещо. Треперехме над тези деца като над най-скъпоценното на Икар. По всяка вероятност щяхме да ги оставим на специална станция, в далечна околозвездна орбита, където влиянието на Есна почти нямаше да се чувствува, или пък щяхме да ги пуснем сами да си търсят пътя из Галактиката. Но нали някой трябваше да продължи да се грижи за тях?

Щастливо-тревожното чувство на новодомеца, което бе обхванало и мен пред холограмата на бъдещия наш дом, се превърна в студено изтръпване. Не, нямаше да има общ дом за мен и моето момиче. Уж ме обичаше над всичко, а ето, — майчинският инстинкт ли, който аз напразно бях разбудил у нея, я привързваше така силно към децата? Или и вътрешно се чувствуваше тя по-близо до тях, та в раздвоението си между двата свята без колебание заставаше на страната на другия? В същност оказвах се аз тоя, който трябваше да избира. Щях ли да имам силите и търпението да живея на далечна орбита, когато ей там долу, по тия сини океани и тия червено-кафяви континенти…