Бялата графиня
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Серия: kuzan #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата графиня». Краткое содержание книги:
— Никоя и никога не съм заплашвал с камшици и вериги — натъртено произнесе той. — Но ти май сама ще си изпросиш правото да си първата…
— Да не си посмял да ме заплашваш! — изкрещя Кити, вече неспособна да понася това мъчително унижение.
— А ти само не ме предизвиквай повече! Защото после може горчиво да съжаляваш! — предупреди я той със странно сподавен глас.
— Виж го ти, прекрасния принц, докъде може да стигне! Върви по дяволите! — прегракнало изхриптя тя. — Но не забравяй, че аз съм княгиня по рождение и макар много рядко да си го позволявам, и аз имам нокти, достатъчно остри, за да издерат до кръв хубавото ти лице! Не ме интересува дали ще ме оковеш във вериги, ясно ли е? Ще си тръгна оттук, когато пожелая и никой не може да ме спре!
Гневна усмивка изкриви устните на Аполон.
— Опасявам се, скъпа княгиньо, че вече няма да можеш да се върнеш при твоя генерал, защото…
— Така ли? — прекъсна го тя, все още задъхана от безсилна ярост. — Не очаквах да проявиш такава загриженост за съдбата ми. Откъде си сигурен, че Берьозов няма отново да ме приюти под крилото си?
За миг надвисна злокобна тишина. Кити потръпна, уловила блясъка в очите му.
— Защото — заговори той с глас, мек като кадифе, — защото аз го убих.
Този път паузата бе доста по-дълга, тишината — още по-плътна, сякаш натежала от неизречени съмнения, подозрения и угризения. В лаконичния му отговор се съдържаше цялата философия на гордите кавказки воини, на непокорните, сурови, мъжествени и безпощадни планинци, приучени от поколения да измиват всяка обиди само с кръв.
Кити остана смаяна от непоколебимостта в очите му, от сурово свитите му вежди. Усети как кожата й настръхва, как ръцете й изтръпват. Неволно се запита как ли ще живее занапред с този мъж, който можеше с такава лекота да признае, че е убил някого, все едно че ставаше дума за нещо най-обикновено. Отраснала в съвсем друга среда, графиня Радишевска се чувстваше несигурна сред суровите кавказки планини, самотна и пренебрегната, когато се заговореше за битки, набези и кървава дан. Къде оставаше разликата между въздаването на заслужена справедливост и убийството от засада? Нали сега Аполон бе единствената й опора, нали бе решила да живее с него до края на живота си? А сега той й се струваше чужд, дори опасен, като всички хладнокръвни убийци. Младата жена веднага се сви плахо, усещайки се още по-беззащитна, самотна и уязвима, което, естествено, той веднага забеляза.
Кити вдигна глава и изплашеният й взор се прикова в очите му, търсейки отговор на всички въпроси, които я измъчваха.
— Знаеш ли, едва сега с ужас разбирам, че всъщност досега въобще не съм те познавала…
Болезнено-безпомощното изражение, изписано на пребледнялото й лице го прободе като кинжал в сърцето. Господи, защо си позволяваше да я измъчва и унижава с жалките си подозрения? По дяволите, проклетият му буен нрав отново му бе направил мечешка услуга. Каква полза от това, че я обсипа с упреци и злъчни подмятания? Не беше ли длъжен, като истински мъж, да скрие от нея тревогите и опасенията си? И как можа да забрави, че именно сега, в напреднала бременност, тя за нищо не бива да се тревожи, не бива да страда…
Разкъсваният от противоречиви чувства княз вдигна ръка и понечи да я погали по косите. Неуверена усмивка се появи на устните му, преди да заговори отново, но този път със съвсем различен тон:
— Никой не ме познава по-добре от теб, Кити. Затова те моля да ми простиш… Да ми простиш за всичко, за глупавото ми избухване, за ревността, за… за всички мои грехове пред теб. — Устните му тревожно потръпнаха. — За мен сега ти си най-скъпото създание в този порочен и ужасен свят. Признавам, не успях да се овладея, но поне мога да ти обещая, че занапред ще се постарая това да не се повтаря. Само ми кажи, че ми прощаваш… — Отново се усмихна, но този път по-ласкаво, по-сърдечно. — Нека забравим всички дрязги и разправии, скъпа. Само едно нещо има значение в този миг — това, че сме заедно. И че завинаги ще бъдем един до друг!
— Сигурен ли си? — колебливо промълви тя и вдигна насълзените си очи.
Ала щом замреженият й поглед срещна топлата му усмивка, невидим, ала оловно тежък товар се смъкна от крехките й рамене. Бог й бе свидетел, че тя го обичаше повече от всичко на света, въпреки недостатъците му. Въпреки че понякога можеше да бъде неоправдано груб, ужасно ревнив и дори хладнокръвен убиец… Уви, нейната младост не бе пожалена от горчивите житейски изпитания и тя вече знаеше, че далеч не всички мечти се сбъдват, затова и тя, като всички, бе длъжна да се примири със съдбата си. Това й помогна да се успокои и гневният блясък в очите й постепенно угасна.