Сребърен пламък

„Времето лекува всичко“ — жалка измислица. Въпреки отминаващите месеци, Трей си оставаше скътан и съзнанието й като богатство — складирано и скъпоценно. Нейният първи урок за силата на любовта. Въпреки всичко, колкото и незабравим да бе любимият й, Емпрес оставаше непреклонна, че той не бива да узнае за бебето, което тя носи. Той не беше дошъл. Ако я обичаше, щеше да дойде, но него го нямаше и тя знаеше защо.

Незнаещ покой, развален и разпуснат, той си бе намерил друга. Величественият образ на Валери се появи в съзнанието й наложен върху образите на безкрайна върволица други жени — всичките благосклонни и боготворящи Трей. Той не заслужава да знае за детето си, беснееше тя в пристъпите си на засегнато честолюбие, после покрай яда й се промъкваше една по-лоша мисъл — черна и горчива и я нараняваше — не му пука! Ще му е все едно, дори да разбере.

Както толкова много пъти в миналото, Емпрес седеше под лъчите на топлото есенно слънце в познатата розова градина на хотел „Джордан“. Ароматът на последните рози сладнеше във въздуха. В един кратък миг тя се запита дали всичките години на изгнаничество, беди и несполуки и смущаващите спомени за Трей не бяха просто някакъв сън. Тук, на гравираната каменна пейка, изработена по времето, когато Кралят-Слънце, осмият от монарсите, на които родът на графовете Джордан е служил, е разширявал границите на Франция, й се струваше, че никога не е напускала заобиколената от стена градина с нейния пеещ фонтан и грижливо изравнени алеи. Сякаш родителите й бяха зад прозорците на салона и тя нямаше никакви други проблеми освен да избере най-подходящата по цвят панделка за шапката си. Нима всичко е било само един скок в нереалните фантазии и тя щеше да се събуди, за да разбере, че отново е на петнадесет.

Но при следващия удар на сърцето й бебето ритна и действителността я заля като вълна. Вече не беше онова младо, наивно момиче, вече дори и отдалеч не приличаше на младото момиче, което чака мама и татко да се появят през френските прозорци. Отговорността за семейството й рязко бе сложила край на нейното детство, а Трей Брадок-Блек се бе погрижил за встъпването й в една пълноценна женственост. Би трябвало да го мрази и го мразеше. Мразеше го заради това, че не се бе спуснал след нея като болен от мъка влюбен, но също така го обичаше. Любовта и омразата й съществуваха заедно, преплетени една с друга като тъкан, покрита с усукани спираловидни шарки, без начало и без край. И през всичките месеци, след като напусна Монтана, тя все не успяваше да улови главната нишка, за да я разплете и да си осигури спокойствие.