Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
— Бъди нежна — каза той в ухото й. — За първи път ми е. — Тя се изсмя, извъртя се върху него и го обгърна.
Той се движеше из стаята много тихо и се облече в банята, за да не я събуди. Моли спеше дълбоко, когато той се изниза през вратата в шест часа и тридесет минути. На път за института премина през една градина с цветя. Едно-единствено мораво диво цвете беше поникнало в меката земя. Вейл го откъсна и се върна в стаята. Сложи го в бутилката от кола и го остави на масата до леглото.
Влажна студена сутрешна мъгла беше забулила земята и старите тухлени сгради на болницата изглеждаха особено мрачни и зловещи в памучната мъгла. Докато бързаше към ултрамодерното максимално защитено крило, си спомни нещо, което беше чел от Юнг. Юнг беше писал, че символите са примитивен израз на подсъзнанието, универсален език, и най-добрият достъп до подсъзнанието.
Когато наближи мястото, спря за момент с прегърбени рамене, размишлявайки. После се наведе и взе пълна шепа грапава пръст край бетонната алея.
Млад санитар седеше на масата до вратата към обезопасеното отделение. Името му беше Линк, един мускулест младеж към двайсет и пет, с гъста руса коса и тен на сърфист.
— Добро утро, мистър Вейл. Малко сте подранили? — каза той вежливо. — Какво ще кажете за чаша кафе. Току-що съм го направил.
— Благодаря, ще ми е необходимо.
— Д-р Ерингтън му направи инжекция. Беше нервен заради процеса и такива неща. Все още е в килията за терапия.
— Знам. Помислих си, че ще бъде хубаво, ако съм там, когато се свести — да го успокоя.
— Хей, това наистина е сериозно — каза Линк, като напълни една пластмасова чаша и я подаде на Вейл, преди да го пусне в сектора. — Никой не се интересува истински от тях, знаете, всичките тук са загубени души. Никой никога не ги посещава и не мисли за тях. Не е тяхна грешката, нали? Този Аарон, той наистина е хубаво момче. Не би трябвало да е тук.
Вейл влезе в антисептичната стая за терапия и почака, докато вратата се заключи зад него. Постоя до вратата, докато очите му привикнаха с проникващата през мъглата светлина на изгрева, която се процеждаше през високия прозорец.
Вейл за първи път, откакто започна делото, почувства присъствието на истинското зло. Стаята беше студена, почти без въздух, и дъхът му с усилие излизаше през устата му на пара. Омразата насищаше стаята като човешко присъствие. В дълбоката сянка в едната част на стаята се чуваше дишането на Аарон — един кух, остър звук, сякаш някоя голяма змия съскаше срещу врага си. Вейл потрепера, без да иска, и се опита да се отърси от чувствата си. Сигурно е от времето навън, уверяваше се той. Студената, влажна мъгла беше проникнала в стаята. Злото не беше така осезаемо. Злото беше част от душата, нещо самостоятелно, неразпространяващо се.
Вейл не запали светлината. Вместо това отиде бавно до леглото и погледна надолу към неподвижната фигура, свита на кълбо. Отпи от кафето си, докато наблюдаваше дълбокото и равно дишане на Аарон. После ритъмът леко се промени. Дишането стана по-нормално и Вейл разбра, че приспивателното вече спира да действа.
Наведе се близо до ухото на момчето и прошепна:
— Питър. C14. 136. „Никога нямаше да има неверници, ако нямаше свещеници.“ Нали така, Рой?
Никакъв отговор.
— Какво ще кажеш за Били Джордан, Рой? P21. 365. „Има малко болки толкова тежки като това, да си видял, почувствал или да си бил свидетел как един изключителен човек е загубил пътя си и е дезориентиран.“ Изглежда познато, а?
Младежът се обърна много бавно, но не си отвори очите.
— Мислех, че това ще привлече вниманието ти — каза Вейл. Той посегна с крак, издърпа стола близо до леглото и седна. Отпи от кафето и си запали цигара.
Младежът премигна и го погледна с полуотворени, жълти очи, пламнали от омраза.
— Здравей, Рой — каза Вейл вежливо.
Рой свали краката си от леглото, седна вдървено на ръба и погледна Вейл с презрение. После без предупреждение скочи, мина зад Вейл и с двете си ръце рязко наклони главата на Вейл на една страна. Палецът му натискаше силно гласните струни на Вейл. Болката премина бързо от основата на мозъка на адвоката надолу по врата му.
Рой съскаше в ухото му.
— Това е начинът, по който убих Флойд. Прас, щрак! Изобщо не разбра какво стана.
— К-к-кой е Флойд? — успя да изписка Вейл.
Рой извъртя главата на Вейл още по-силно и още по-голяма болка премина през гръбначния му стълб.