Камъкът отвътре
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъкът отвътре». Краткое содержание книги:
— Приготовленията… направи ли ги?
Бен й отговори със смях:
— Не. Не всичките.
— А за какво са? Какво става?
Видя, че устните му се опитват да кажат нещо, че се двоуми и извръща поглед, и разбра, че е права. Нямаше нищо, той не се канеше да произнесе нищо, но очи в очи с нея беше неспособен да я излъже. Тя сведе поглед усмихната.
— Нещо като… — започна той. Но още докато го изричаше, въздухът се разцепи от експлозия; ниският кънтящ звук разтърси къщата и изтрещя в прозорчето.
Тя скочи на крака и изпусна книгата.
— Какво, за Бога…?
Но Бен се усмихваше, почти се хилеше доволен.
— Започна се — той се извърна от нея. — Най-сетне се започна.
Бен стоеше на осветената от слънцето ливада с бинокъл на очите. Далече вляво, където долината завършваше с остър ъгъл, на фона на перлената белота на стените на Града бавно се издигаше тъмна струйка дим.
— Какво е това? — Мег нежно се облегна на гърба му.
— Печатът — отвърна той. — Взривиха печата.
— Кои?
Бен поклати глава и се засмя.
— Не съм сигурен. Но ще разбера.
Тя видя как той се обърна и закрачи обратно към къщата и се досети, че крие нещо. Защо? Изви очи към бавно виещата се спирала от дим и се намръщи. Като знаеше, че няма избор, се обърна и се затича по стръмния скат след него.
Бен беше горе в старата стая на баща им, вторачен в екрана, с пръсти, прехвърчащи по командното табло.
Тя остана неподвижна за миг, загледана в него, усетила странната, почти трескава възбуда, с която се беше навел над клавиатурата, и пристъпи напред.
— Какво става, Бен? Хайде, трябва да ми кажеш.
Той се извърна и отговори:
— Вече стана, Меги. След толкова години най-сетне се случи. Някой е дошъл да ни унищожи.
— Дошъл… Какво искаш да кажеш с това „дошъл“?
— Нападнати сме, Мег, ето какво. Линиите за свръзка със стражевите кули са прекъснати, печатът е взривен, в устието на реката има натрапници.
Тя застина с поглед, вперен в него, пребледняла.
— Трябва да го съобщиш на генерала. Незабавно трябва да изпрати някого.
— Не — ясно и твърдо произнесе той и отново се обърна към екрана, за да започне да набира нова последователност от клавиши. — Искам сам да се справя с тях.
Тя само слабо изстена.
— За Бога, Бен, какво искаш да кажеш? В долината има натрапници. Трябва да бъдат унищожени. Ние не можем да го направим. Не знаем как!
— Не казах „ние“. Искам да се заключиш в избата.
— Ти искаш… — внезапно млъкна, докато нова мисъл замести онова, което се канеше да каже. — Къде е майка, Бен? Къде, за Бога, е тя?
— Изпратих я — промълви той, съсредоточен върху съобщението, което изписваше на екрана. — Помолих я да ми донесе нещо от града и тя тръгна преди два часа. Няма за какво да се безпокоиш…
— Не трябва да се безпокоя? — тя се изсмя остро и нервно, ужасена от думите му. — Не разбираш ли какво става, Бен? Атакуват ни! Имението е нападнато!
— Зная — спокойно отвърна Бен, — и ти обещавам да бъда внимателен. Но не трябва да се тревожиш. Ще се оправя с тях.
Тя потрепери и го погледна така, сякаш не можеше да го познае, после тръсна глава изненадана, за първи път истински изненадана от него.
— И какво мислиш да правиш?
Той леко се извърна, като през това време натисна клавиша за изпращане, и повтори:
— Ще се бия с тях. Мег. Ето какво ще правя.
— Ще се биеш с тях? Как?
Той отмести поглед, блеснал от възбуда.
— Такова нещо не се случва всеки ден. Трябва да се възползвам от него.
Тя се втренчи в него внезапно прозряла. Той ще заснеме всичко на филм. Ще направи от всичко страхотно приключение. Тръсна глава.
— Не. Бен. Няма да го правиш!
— Не? — Бен изчисти екрана и се извърна към нея. Енергията в погледа му я пронизваше. — Виж ме само!
За миг тя помисли да се опълчи, да съобщи на генерала зад гърба му, но като стоеше тук и го гледаше, разбра, че не би могла.
— Хубаво — тихо промълви Мег. — Воювай с тях, щом искаш. Но трябва да ми позволиш да ти помогна, Бен. Трябва.
— Добре — съгласи се той и нежно стисна ръката й, сякаш това бе искал през цялото време. — Тогава ела бързо. Имаме много работа.
Лежаха сред високата трева, на твърдата земя, на стотина чи от отвора в стената. На мястото на печата сега се виждаше идеален тъмен кръг колкото пет човешки боя, около който перленобялата стена бе одимена и почерняла. Самият печат беше разрушен. Лежеше на тревата под огромната дупка, съвършеният му овал беше разкривен като счупено огледало и дълги късове от чист бял лед се разперваха като ветрило по зеленото.