Птиците умират сами
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Птиците умират сами». Краткое содержание книги:
— Не вярвам на очите си, но ми се струва, че Люк най-после се е сетил, че има жена!
— Тогава аз ще се върна при нея и ще те оставя ти да се оправяш с него, Ан. Няма да й казвам още, да не би да не е той. Ако наистина е той, почерпи го един чай и остави упреците за после. Няма да му се разминат.
Таксито спря. За изненада на Ан шофьорът слезе и отиде да отвори задната врата на пътника си. Джо Кастильоне, който караше единственото такси на Дъни, не беше много по тези обноски.
— Химелхох, ваше преосвещенство — обяви той и се поклони дълбоко.
От колата слезе мъж в дълго свободно черно расо, пристегнато с морав колан от рипсена коприна. Ан, малко замаяна, си помисли, че Люк О’Нийл й е скроил някаква шега. Но после видя, че това е съвсем друг човек, поне с десет години по-възрастен от Люк. „Божичко — помисли си тя, докато красивата фигура се качваше по стълбите, — никога не съм виждала такъв хубав мъж! И то архиепископ! Какво ли търси католически архиепископ при двама закоравели лутеранци като Луди и мен?“
— Мисис Мюлер? — попита той, като й се усмихна с топли, но някак далечни сини очи. „Какво ли не са видели тези очи — помисли си Ан, — но още много отдавна се е научил да не чувства нищо.“
— Да, аз съм Ан Мюлер.
— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар, нунций на негово светейшество в Австралия. Разбрах, че у вас живее мисис Люк О’Нийл.
— Да, сър. „Ралф… Ралф? Да не би това да е Ралф?“
— Аз съм неин много стар приятел. Дали не бих могъл да я видя?
— О, тя много ще се радва, архиепископ… „Не, не се казваше така: казва се ваше преосвещенство както Джо Кастильоне“ — но в по-удобен момент. Сега Меги ражда, и то много тежко.
Тогава тя видя, че той не е успял да се отрече напълно от чувствата, а само ги е запратил на дъното на съзнанието си, в което господар беше мисълта. Очите му бяха толкова сини, че усети как потъва в тях, а онова, което съзря там, я накара да се зачуди какво в същност представлява Меги за него и той за нея.
— Знаех си, че нещо не е в ред! Отдавна усещах, че нещо не е както трябва, но напоследък тревогата ме завладя изцяло. Трябваше да дойда и сам да разбера. Моля ви, нека да я видя. Не е ли достатъчно това, че съм свещеник?
Ан не беше и мислила да го спира.
— Заповядайте, ваше преосвещенство. Оттук, ако обичате.
И докато влачеше крака между двата бастуна, тя се питаше: „Чисто и разтребено ли е? Избърсала ли съм праха? Сетихме ли се да изхвърлим онзи вмирисан агнешки бут, или се усеща из цялата къща? Сега ли трябваше да дойде такъв важен гост! Луди, няма ли най-сетне да си вдигнеш дебелия задник от трактора и да дойдеш? Момчето трябва да те е намерило преди часове!“
Той мина покрай доктор Смит и акушерката, сякаш не съществуваха, и коленичи до леглото, посягайки към ръцете й.
— Меги!
Изтръгната от тежкия унес, в който беше потънала, безразлична към всичко, тя видя любимото лице до своето, гъстата черна коса вече с два бели кичура като крила, изящните аристократични черти, малко по-врязани, по-смирени може би, и сините очи, впити в нейните с обич и копнеж. Как е могла да го сбърка с Люк? Нямаше друг като него, за нея той беше единствен, — а тя беше изневерила на чувството си към него. Люк беше тъмната страна на огледалото. Ралф беше светъл като слънцето и далечен като него. О, колко е хубаво, че е при нея!
— Помогни ми, Ралф — проговори тя.
Той целуна пламенно ръката й и я допря до бузата си.
— Винаги, Меги, нали знаеш.
— Моли се за мен и за бебето. Ако някой може да ни спаси, това си само ти. Ти си много по-близо до бога от нас. Никой не ни иска, не ни е искал никога, дори и ти.
— Къде е Люк?
— Не знам и не ме интересува. — Тя затвори очи и извърна глава на възглавницата, но пръстите й в ръката му го стискаха здраво, не искаха да го пуснат.
Тогава доктор Смит го докосна по рамото.
— Ваше преосвещенство, сега трябва да излезете.
— Ако има опасност за живота й, ще ме извикате ли?
— Незабавно.
Луди най-сетне се беше върнал от полето и беше нервен, защото навън нямаше никой, а той не смееше да влезе в спалнята.
— Ан, добре ли е тя? — попита той жена си, щом я видя да излиза с архиепископа.
— Засега да. Докторът не гарантира, но аз мисля, че има надежда. Луди, имаме гост. Това е архиепископ Ралф де Брикасар, стар приятел на Меги.
По-вещ в тези неща от жена си, Луди подгъна коляно и целуна пръстена на протегнатата към него ръка.
— Седнете, ваше преосвещенство, и поприказвайте с Ан. Аз ще ида да направя чай.