Пан Володиовски

После добави по-тихо:

— Но може би по-късно Господ-Бог ще благослови доброто дело… Разбираш ли, ваша милост?…

В това време „котенцето“ пъхна между тях любопитната си светла главица.

— Какво си приказвате?…

— Ех… нищо! — отговори Заглоба. — Приказваме си, че напролет сигурно ще долетят щъркели…

Башка започна да отърква лицето си о лицето на мъжа си като истинска котка.

— Михалко! Аз няма да седя дълго там — каза тя.

След тоя разговор отново започнаха съвещания, които продължаваха няколко дни, но вече за пътуването.

Пан Михал лично ръководеше всичко, заповяда пред него да приготвят шейната и да я застелят с кожи от уловените през есента лисици. Пан Заглоба надонесе собствените си ногавици, за да имат с какво да покрият краката си през време на пътуването. Щяха да тръгнат и коли със завивки и храна, щеше да тръгне и жребецът на Баша, та да може да се прехвърля на него от шейната при наклонените и опасни места, защото пан Михал особено много се страхуваше от слизането в Могильов, където наистина пътят беше страхотно главоломен.

Въпреки че нямаше ни най-малка вероятност за каквото и да било нападение, малкият рицар заповяда на Азия да взема всички предпазни мерки, двайсетина души да се движат няколко хвърлея напред и да не спират за нощуване никъде по пътя освен там, където има гарнизони; да тръгват, щом се разсъмне, а да спират преди мръкване и да не се бавят по пътя. Малкият рицар мислеше толкова много за всичко, че лично напълни пищовите, които се намираха в кобурите при седлото на Баша.

Най-сетне дойде моментът на тръгването. Беше още тъмно, когато двеста липковци на коне застанаха готови на плаца. В главното помещение на командирския дом също така вече цареше движение. В камините бумтяха със светъл пламък смолисти цепеници. Всички офицери: малкият рицар, пан Заглоба, пан Мушалски, пан Ненашинец, пан Громика и пан Мотовидло, а заедно с тях и рицарите от техните хоронгви, се събраха за сбогуване. Башка и Евка, още топли и зачервени от съня, пиеха гореща винена супа за път, Володиовски седеше до жена си и я прегръщаше през кръста; Заглоба лично наливаше супа и повтаряше при всяко доливане: „Още, защото е студено!“ Баша и Евка бяха облечени по мъжки, понеже по тия места жените обикновено пътуваха така; Баша носеше сабичка; шубата й беше от диви котки, обшита с кожи от невестулки; калпачето й беше от хермелин и с уши, шалварите много широки и напомняха пола, а ботушите — до коленете, меки, подплатени с агнешки кожи. Върху всичко това щяха да облекат още топли кожухчета и шуби с качулки за закриване на лицето. Сега обаче лицето на Баша беше още открито и войниците както обикновено се възхищаваха на нейната хубост, а други поглеждаха лакомо към Евка, чиито устни бяха влажни и сякаш свити за целувка; а трети не знаеха към коя да гледат и чак тръпнеха по ъглите на стаята, толкова ги привличаха двете, и си шепнеха един на друг на ухото:

— Тежко е за човека да живее на такова усамотено място… Блазе на командира! Блазе на Азия!

Огънят в камините пращеше весело, а по плетищата запяха петли. Постепенно настъпваше денят; доста студен, но слънчев. Покритите с дебел сняг покриви на бараките и на войнишките квартири станаха светлорозови.

От плаца се чуваше пръхтене на коне и скриптене от стъпките на войниците от шляхтичките хоронгви, както и от драгунските, които бяха наизлезли от бараките и кръчмите, за да изпратят Баша и липковците.

Най-после Володиовски каза:

— Време е!

Щом чу това, Башка скочи от мястото и падна в прегръдките на мъжа си. Той притисна устата си до нейната уста, после я прегърна с всички сили до гърдите си, целуваше очите й, челото и отново устата. Дълъг беше тоя момент, защото двамата се обичаха безкрайно много.

След малкия рицар дойде ред на пан Заглоба, после другите офицери пристъпваха да целуват ръка на Баша, а тя непрекъснато повтаряше със звучното си като сребро детско гласче:

— Останете със здраве, ваша милост панове! Останете със здраве!

И двете с Евка отидоха да облекат кожухчетата без ръкави, а върху тях шубите с качулки, та съвсем изчезнаха в тия дрехи. Отвориха им широко вратата, през която нахлу мразовита пара — и всички събрани се намериха на плаца.

Навън ставаше все по-светло от снега и зората. Обилен скреж бе покрил козината на липковските коне и кожусите на войниците, така че цялата хоронгва изглеждаше като облечена в бяло и възседнала бели коне.

Башка и Евка седнаха в постланата с кожи шейна. Драгуните и войниците от рицарските хоронгви нададоха възгласи с пожелания за добър път.

При тия възгласи многобройните ята от врани и гарвани, които лютата зима беше докарала близо до човешките сгради, хвръкнаха от покривите и със силно грачене започнаха да се вият в розовия въздух.

Малкият рицар се наведе над шейната и мушна лице в качулката, която покриваше главата на жена му.

Дълъг беше тоя момент — най-сетне той се откъсна от Баша и като изправи кръстен знак с ръка, извика:

— С Бога напред!

Тогава Азия се вдигна на стремена. Дивото му лице сияеше от радост и от зората. Той замахна с боздугана, та наметалото му се повдигна като криле на хищна птица, и викна с пронизителен глас:

— Тръгва-а-а-ай!

Копитата заскриптяха в снега. Обилна пара излезе от конските ноздри. Първите редици от липковци тръгнаха бавно; след тях втори, трети, четвърти — зад тях шейни, зад тях нови редици — и целият отряд почна да се отдалечава по наклонения плац към портите.

Малкият рицар ги благославяше със светия кръст; най-сетне, когато шейната вече мина портата, той сви ръце при устата си и извика:

— Добър път, Башка!

Но му отговориха само гласовете на пищялки и силното грачене на черните птици.