Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Йаел побледняваше, когато чуваше тези клевети, белегът на лицето й изпъкваше, сякаш се изпълваше с кръв. Но пращаше момчетата да научат още. Те пълзяха из градините покрай двореца, проправяха си път през ментата, ригана и градинския чай, стигаха толкова близо, колкото бе възможно. Момчетата бяха видели Хана да чака съпруга си до вратата с бебето на ръце, сякаш Арие бе жертвен дар.
— А какво й каза той? — поиска да узнае Йаел, когато внуците на Ревка й разказаха това.
— Подмина я — отвърна Ноа. — Дори не погледна към нея.
Когато Йаел чу това, кимна зарадвана. Бе крехка и нервна, но се опитваше да се убеди, че ще си върне детето.
— Туй, що е сторено, може да бъде разтурено — казваше ни тя.
Не я опровергах, но майка ми бе казала същото нещо на сватбения ден на сестра ми, а Нахара все още бе със своя съпруг. Вече не бях толкова сигурна, че животът ни прилича на нишка, която може да се разплете и после отново да бъде сплетена.
Една вечер, докато с Йаел и Ревка наблюдавахме двореца, видяхме великия ни водач да влиза в покоите си. Майка ми отказваше да идва с нас; тя ни бе предупредила, а ние я бяхме пренебрегнали. Забелязвах, че при споменаването на името на Хана винаги пребледняваше. Тя не беше с нас, когато разпознахме Бен Яир по широките плещи, молитвения шал и гордата походка, подобаваща на цар, въпреки че той се бе отрекъл от всичките си земни притежания, когато бе видял алчността на богатите и знатни хора в Йерусалим. Жена му може и да спеше в двореца, но той самият оставаше отвън под звездите или прекарваше нощите си в казармите, за да знаят воините му, че не е по-различен от тези, които командва.
Решихме, че ще бъде най-добре да отидем право при него и Йаел да изложи молбата си. Знаехме, че е честен; може би щеше да отсъди в полза на истинската майка. Но когато времето настъпи, другите бяха прекалено нервни, за да се изправят лице в лице с него заради бремето, което носеше Бен Яир на раменете си. Отговорността за цялата крепост лежеше върху плещите му и бе толкова тежка, че Ревка и Йаел се уплашиха, че ще приличат на глупачки, ако застанат пред него и отправят молбата си за Арие. Как дръзвахме да притесняваме нашия водач с такъв дребен проблем, когато Йерусалим бе паднал и демоните очакваха с нетърпение да дойде и нашият час?
Сега бяхме единствената крепост на бунтовниците в Юдея. Всички останали бяха завладени и тъй като само ние все още устоявахме, Рим беше още по-раздразнен. Отначало се въодушевихме, горди, че не сме изчезнали като другите и че сме още по-решителни в избора си. Но с времето ни обзе страх, защото осъзнахме, че сега, след като бяхме останали само ние, легионите ще направят всичко възможно да ни смажат.
Дори Ревка, известна с острия си език, отказа да доближи водача ни и да го разтревожи заради съдбата на едно дете, макар да бе любимият ни Арие. Бен Яир бе прекалено велик мъж с прекалено много грижи. Но аз не се страхувах. Елеазар бен Яир бе воин като всички останали. Мъжът е само мъж, а аз бях убила мнозина в предишния си живот. Бях виждала, че всеки умираше и се предаваше в ръцете на Бог по един и същи начин.
Затова предложих да отида при него сама.
Йаел бе изненадана, но благодарна.
— Брат ми е видял красотата ти, сега я виждам истински и аз — каза тя простичко.
Напоследък бях започнала да си мисля, че Амрам търси само това — красотата в жената. Нищо повече и определено не това, което прикривах с дългата си, свободно пусната коса, жената, която всъщност бях. Не казах нищо на Йаел, кимнах и тръгнах сама покрай стената към двореца сред падащия мрак. Бях спокойна; знаех как да преследвам плячката си и как да се сливам със сенките.
Когато стигнах до прозореца, стъпих на купчина цепеници и се надигнах, за да надникна през него. В стаята имаше малко мебели; повечето бяха нацепени за подпалки. Но мраморният под и фреските по стените бяха зашеметяващи. За миг се унесох и се замислих за царските особи, които бяха живели тук, без страх, непознаващи бедността. Разбрах защо царицата на Египет бе поискала от Рим да й дадат тази крепост. После видях Хана и се усетих къде се намирам. Тя седеше на пейка край огнището, държеше бебето в скута си и му шепнеше. Радостта, която изпитваше, бе толкова видима, че бях доволна, че Йаел не може да види това.
Близо до огнището имаше люлка от акациево дърво, изработена от някой майстор от Йерусалим. Над мястото, където детето полагаше главичката си, бе закачен амулет за закрила. Сламеникът в стаята бе покрит с най-фина ленена завивка, а на люлеещия се стол бяха закачени бронзови камбанки, така че звукът им да прогонва демоните. Арие бе облечен в пурпурна туника, като че ли бе син на цар. Изглеждаше така, сякаш това е единственият му дом и тук има всичко, което му е нужно. В този миг разбрах, че тази жена няма намерение да се откаже от него.