Красиви момичета

Лидия съзнаваше, че трябва да е бясна. Трябваше да се опита да го убие. Ала не можеше да помръдне. Дробовете ѝ бяха мокри от урината. Стомахът ѝ беше пълен. Тялото ѝ бе сковано от болка. По ръцете ѝ зееха белези от електрическата пръчка. Раната на челото ѝ се беше отворила. Устната ѝ бе разцепена на две. Ребрата ѝ бяха толкова натъртени, та имаше чувството, че кокалите ѝ се бяха превърнали в ножове.

— Използвах нембутал — каза Пол. — Знаеш какво е това, нали? Дават го на животни, за да ги избавят от мъките. А той беше изпълнен с мъка, особено след като изгледа касетата. — Пол бе намерил бележника, който търсеше. — Ето. — Вдигна страницата, за да може Лидия да я види. Долната половина беше скъсана. — Изглежда ли ти познато?

Прощалната бележка на баща ѝ бе написана на откъснат от тетрадка лист. В главата ѝ все още се мержелееха разкривените думи:

На всичките ми красиви момичета — обичам ви с всяка частичка от сърцето си.

Татко.

— Мисля, че избрах точното изречение, а, какво ще кажеш? — попита Пол. Сложи бележника отново в скута си. — Избрах го заради Клеър, защото смятах, че то се отнася за нея. Всичките му красиви момичета. Ти никога не си била наистина красива, Лидия. А Джулия — споменах ти, че все още я посещавам от време на време. Вече не е красива. Тъжно е да я гледам как се разлага с годините. Последния път, когато ходих при нея, бяха останали само изгнили кости, дълги кичури мръсна руса коса и онези глупави украшения, които носеше на китката си. Помниш ли ги?

Гривните. Джулия носеше гривни на лявата ръка и голяма черна панделка в косата. Беше откраднала обувките ѝ, за да допълни тоалета си, понеже и бездруго, казваше, на нея ѝ стоят по-добре.

Изведнъж устата на Лидия се напълни с много слюнка. Помъчи се да преглътне. Гърлото ѝ се сви. Закашля се.

— Не искаш ли да знаеш къде е Джулия? — попита Пол. — Все пак точно това разби семейството ви. Не изчезването ѝ, не вероятната ѝ смърт, а незнаенето. Къде е Джулия? Къде е сестра ми? Къде е дъщеря ми? Незнаенето напълно унищожи всички ви. Дори баба Джини, макар че дъртата кучка обича да се държи така, все едно миналото е минало.

Лидия почувства, че отново започва да пропада в онази бездна на ръба на неизбежното. Нямаше смисъл да го слуша повече. Вече знаеше всичко, от което имаше нужда. Дий и Рик я обичаха. Хелън не се беше отказала от нея. Бе простила на Клеър. Преди два дни щеше да се паникьоса, ако някой ѝ кажеше, че разполага с ограничено време да оправи всичко, но в крайна сметка семейството ѝ беше единственото важно нещо.

— Понякога посещавам Джулия. — Изучаваше лицето ѝ, за да прецени влиянието, което ѝ оказваха думите му. — Ако имаше право на предсмъртно желание, нямаше ли да поискаш да разбереш къде е Джулия?

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Ще ти прочета някои пасажи от дневника на баща ти и след това пак ще ти приложа водното мъчение… — Пол погледна часовника си. — Двайсет и две минути. Става ли?