Завоевателят
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: the de warenne dynasty #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Завоевателят». Краткое содержание книги:
Заради воинските си подвизи рицарят Ролф получава като награда крепостта Елфгар, заедно с красивата й господарка лейди Алис… Но той се интересува много повече от нейната сестра Сейдри — една колкото красива, толкова и горда саксонка, която за нищо на света не иска да се отдаде на омразния нашественик. Но постепенно Ролф успява да пробуди у Сейдри не само войнствения й дух, но и страст. Защото неговите целувки са по-сладки от мед, а ръцете му са умели не само във въртенето на меча…
— Какво правиш там, милорд?
— Ролф — поправи я той, разтвори бедрата й и отново я зацелува. Този път езикът му се потопи дълбоко в нея. Сейдри простена.
— Обичам те — изрече сериозно той и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.
Сейдри се засмя доволно. Той щеше да се научи да я обича, вече се учеше. Ала усмивката й изчезна, когато той сведе глава и продължи да я милва с ръце и устни. Езикът му затанцува около малката твърда перла, нежно я засмука в устата си. Сейдри извика и в тялото й избухна гръм. Облекчението дойде със силни спазми. Когато екстазът отшумя, той се потопи дълбоко в нея.
— Никога вече няма да си помислиш да ме напуснеш — прошепна до ухото й той и се задвижи в бърз ритъм.
— Но аз никога не съм имала желание да те напусна — възрази тя. Оттук нататък думите бяха излишни. Останаха само докосванията, целувките, съединените тела, които се движеха в единен ритъм, докато дойде мигът на екстаза.
— Ще се върнеш ли при мен? — попита след часове Ролф.
Сейдри стоеше до огнището и разбъркваше яденето. Тя го погледна през рамо, видя несигурността в очите му и сърцето й преля от любов към този силен, горд мъж, който се учеше да моли, не да заповядва. Под желязната си броня той беше мъж от плът и кръв, с голямо сърце и отворена душа.
— Да. Аз те обичам, Ролф.
Той се усмихна щастливо и отново я прегърна.
— Аз се нуждая от любовта ти, Сейдри — призна той. — Не мога да живея без нея.
Тя го погледна дълбоко в очите.
— Значи ли това, че ми прощаваш за Кавлидок?
— Да — отговори той. — Ти обичаш родината си, както аз обичам своята.
Погледите им се потопиха дълбоко един в друг. Колко много непроизнесени, тревожни мисли се преливаха от единия към другия.
— Трябва да си поговорим — каза сериозно Ролф, взе ръката й и я отведе до масата. — Жалко е — започна той, — че аз съм норманин, а ти саксонка. Но ти въпреки това ме обичаш.
Тя разбра. Никога нямаше да се умори да го уверява в чувствата си.
— Да, обичам те.
Той се усмихна и продължи:
— Много съжалявам, че Моркар трябваше да загине, а Едуин попадна в кралския затвор. Но поне е жив. Ще ме приемеш ли като господар на Елфгар, Сейдри?
— Да, ще го направя. — Тя изпитваше тъга и щастие едновременно. — Има неща в живота, които не зависят от човешката воля. Аз тъгувах дълго за Моркар и никога няма да престана да мисля за Едуин. Но аз те обичам, Ролф, и никога вече няма да те предам.
— Знам. — Той се поколеба. — Сейдри, има нещо, което трябва да знаеш. Ако се върнеш с мен, и занапред ще живееш като кралска затворница. Не мога да променя положението ти. Ще се опитам да говоря с Уилям, но се боя, че той няма да изневери на принципите си. Кралят не прощава държавната измяна. Ако се върнеш с мен… — Ролф пое дълбоко въздух, — ще останеш под мой надзор.
— Разбирам — отбеляза равнодушно тя.
— Никога няма да ти причиня болка — увери я енергично той. — Ще те защитавам с живота си. Никой и нищо не е в състояние да ме отдели от теб. Кълна ти се. Ти ми принадлежиш. А това означава, че всичко мое е и твое, че ще бъдеш под моя закрила до края на живота ми. Разбираш ли?
— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Аз ще се върна с теб в Елфгар, защото там е моят дом. Даже ако не ми беше казал всичко това, пак щях да се върна с теб. Не мога да живея без теб.
Той се усмихна, целуна ръката й и я погледна дълбоко в очите.
— Иска ми се да можехме да се оженим — неочаквано рече той.
Тези прости думи означаваха за нея повече от най-тържествената клетва! Тя сведе очи и се опита да задържи сълзите си.
— Ти ме ласкаеш — прошепна едва чуто тя.
— Знаеш, че това не е възможно, въпреки че Алис бе заточена в един френски манастир и никога няма да се върне — обясни глухо той, вдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Да, знам.
— Но в сърцето ми — продължи той, впил поглед в теменуженосините очи, — ти си моята съпруга.
Нищо не можеше да я направи по-щастлива.
— Никога не приех Алис като своя съпруга — прибави той. — Ти ме познаваш. Аз дарявам сърцето си само веднъж. Предлагам ти закрилата си, верността и… — Той се поколеба и се изчерви.
Сейдри стисна ръката му.
— Как може мъж като теб да се страхува от една толкова хубава дума? — попита шеговито тя, макар че в очите й блестяха сълзи.
Ролф се усмихна криво.
— Ти имаш любовта ми, Сейдри, имаш я завинаги. В сърцата си сме мъж и жена, а се надявам, че и пред бога.
Сейдри седна в скута му и го прегърна. Той скри лице на гърдите й. Тя зарови пръсти в косата му, целуна русите къдрици, засмя се и отново се разплака. Никога през живота си не беше изпитвала такова щастие. Той беше нейният съпруг, Ролф дьо Варен, Ролф Безмилостният, горд и могъщ и преди всичко човек на честта. Току-що й беше дал всичко, за което беше мечтала, всичко, което притежаваше. Подари й сърцето и любовта си.