Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
Ала превъзбуденият маг не я слушаше. Той късаше дрехите й с възторга на тийнейджър, най-сетне докопал жена. Лойя престана да възразява и да се дърпа — в края на краищата можеше да стане интересно. Насили се да отвърне на студената мокра целувка и се отпусна върху тревата. Водното изваяние с неприличен по размер мъжки атрибут надвисна над нея.
— Аз съм могъщ! — извика магьосникът.
Ох!…
Сащисаната Лойя се опитваше да разбере, харесва ли й това. Може би, ако водата бе малко по-топла… защото иначе имаше чувството, че използва струя от градински маркуч…
— Развратница… — сладко и провлечено-страстно издиша магът. — Ах… Ох! Лойя!?
Водата в него кипна и се понесе, рибката-сърце се запремята, повлечена от потока.
— Лойя… — почти отчаяно застена вълшебникът. Прозрачното лице глупаво се ухили, очите-въртопи се свиха. Торн твърде късно съобрази, че в мига на наслада не би могъл да контролира силата. Успя само да избълбука: — Извиня… — и водата, избавена от магическите окови, шурна върху Котката.
Мокра, та чак подгизнала, настръхнала от студа, тя се търкаляше по тревата в пристъп на истеричен смях.
— Торн, Торн!… Ха-ха-ха! Колко пъти трябва да ти се обяснява, че размерите не са най-важното, ха-ха-ха!
Не, не би твърдяла, че и беше неприятно, не. Ако водата бе затоплена като във вана подир тежък ден… тогава приятното и полезното биха могли да се съчетаят превъзходно — хем секс, хем душ!
Добре, стига кикот. Трябва да се спаси бедната рибка…
Виктор с удоволствие би се оставил на съня. Файтонът продължаваше по пътя, топуркаха копитата на кобилата, поскръцваха дървените колела, Тиел си шушукаше с файтонджията, дори от време на време се хилеха тихичко. Когато се разминаваха с насрещни каруци и талиги, Вася учтиво и сдържано поздравяваше кочияшите. По едно време ги изпревари карета, четворката коне се носеха в галон, отпред и отзад препускаха четирима войници с униформа, напомняща за мускетарите на Дюма, още повече, че конниците бяха въоръжени не само с дълги шпаги, но и с тежки кремъклийки.
— Виж ги как пердашат Земните! — възхитено рече подир прахоляка Вася. — Като станеш магьосница, и теб така ще возят като вятър, с шум, трясък и гвардейци!
Виктор, който беше приседнал, за да види носещата се като вихър карета, сви рамене. Нищо особено. Прозорците бяха плътно затворени, а гвардейците с мускетите по нищо не приличаха на магове.
— Искаш ли мляко? — попита го файтонджията. — Трябва да се изпие, иначе ще прокисне…
Виктор допи топлото мазно мляко без никаква наслада и отново легна. Не, все пак е добре да поспи…
И да се събуди в съня си под небе, в което не грее слънце, за радост на Лакомника? Много мерси!
Вече възприемаше постоянния участник на сънищата си като жив човек. Неприятен, злобен, циничен, но и будещ известно уважение. И какво означават всичките му недомлъвки и намеци на този „готвач“ дрислив? И все пак, не е ли крайно време да заспи и да натроши канчето на дебелия урод? Тц, нищо няма да излезе, в света на Лакомника всичко следва свои собствени закони…
Светът на дебелака — да не би… да е светът на Природените?
Мисълта не бе чак толкова чудата. Щом като — ако — виденията не са случайни, а в случайността им Виктор вече не вярваше, значи източникът на сънищата му спокойно би могъл да бъде сред Природените. Същите тези Природени, от които толкова се бояха могъщите вълшебници на Средния свят…
— Абе, изроди са и това е! — изведнъж повиши глас Вася.
Изглежда с Тиел спореха, дори направо се караха. И то отдавна.
— Ти самият виждал ли Драконите? — също повиши тон Тиел и Виктор подскочи от думите й. Но момичето даже не се обърна. Гласът й звънтеше от ярост. — Ти, момченце!…
Вася потръпна от яд:
— Ти да не си ги виждала, а? Откачалка!
— Аз — зная!
— Откъде ма? — файтонджията нервно се засмя. — Точно ти откъде можеш да знаеш? Абе, Витя, сестра ти какво й става…
Тиел почти завика, гласът и изтъня:
— Аз — знам! Земята още помни онези стъпки, които мачкаха скали като пясък! Тя трудно задържеше Драконите, защото сърцата им са по-тежки от планините! Въздухът виеше от болка, когато Драконите разперваха крилете си! Ураганите променяха пътя си, само и само да не се изпречат на Господарите! Моретата кипваха от дъха им! Реките пресъхваха, когато някой Дракон утоляваше жаждата си! Във вулканичните кратери Господарите се топлеха! Люспите им грееха по-ярко от слънцето!
Увисна тишина. Кобилата изцвили и премина в тръс. Вася като ударен с мокър парцал бавничко се отместваше по капрата далеч от Тиел. После възкликна: