Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
Кой съм аз, че да решавам съдбата на световете? Та аз никога не съм имал власт дори над собствената си съдба!
Но така се получи. Така се разиграха картите, раздадени преди хиляди години — на земляните, на силните, на геометрите. В края на старата история и в началото на новата винаги има някой, чиято роля е да поеме отговорността. Да реши. Вместо всички.
Без право на оправдание. Без надежда за снизхождение. Всяка постъпка може да се окаже грешка, когато на везните е животът и смъртта на цивилизацията. Трябва да се върна вкъщи. Да разкажа какви са геометрите. И мога да направя това в облика на наставника Пер. Да се прехвърля през транспортните кабини, да взема кораб и да го откарам до мястото в космоса, където чака флотът на аларите.
Война. Конклавът срещу геометрите и техните приятели.
А мога да отида в Световния съвет. Да им разкажа за Конклава, за планетата Земя, изнемогваща под чуждо владичество.
Война. Конклавът срещу Земята и геометрите…
Не искам да вземам решение. Поне докато има сянка надежда…
Сянката…
Третата сила.
Тази, която е изплашила геометрите.
Може би в този свят все още има спасение? Път, който не признава студената логика на силните и злата добрина на Геометрите?
… Излязох от санитарния блок. Отчаяно, сякаш отново скачах в тъмния кладенец, сложих ръка върху терминала.
— Разписанието ми за днес!
Събуждане — след седемнайсет минути…
Разкикотих се на тъпата изпълнителност на управляващата система. Тя не контролираше съзнанието. Разпознаваше хората по пръстовите отпечатъци или по генната структура. Но геометрите не допускаха машините в светая светих, в собствените си мозъци.
Запознанство с възпитаниците. Занятия. Преди четирийсет минути беше взето решение за провеждане на урок по лошо време. Отсъства по-нататъшен план за работа.
— Ще има уроци — обещах аз. Дори гласът ми беше станал чужд. Възсухият, треперещ, равнодушен глас на наставника Пер.
Управляващата система мълчеше.
— Как мога да се отърва от голямо количество органични отпадъци?
В санитарния блок има люк към шахтата за боклук.
Измъкнах ръката си от терминала. Неприятен край, наставнико Пер?
Нищо. Аз също не знам на какво бунище ще приключа пътя си…
Само че не съм способен да направя това. Изобщо.
— Мога ли да напусна сградата? — попитах, след като активирах системата отново.
Аварийните изходи се намират на първи етаж.
Погледнах екрана, все още показващ фоайето на първия етаж. Дежурното момче все още спеше.
— Още десет минутки, малкият — казах. — Става ли? Нека ти се присъни нова планета или не-приятели, които трябва спешно да се регресират.
Момчето продължаваше да спи и аз приех това за съгласие.
Върнах се в интерната, премръзнал до кости. Куалкуа не ми предложи термоизолация, а аз не го и молих.
В края на краищата не ми отне толкова много време да закопая в една преспа тялото на наставника Пер.
Прахта — в земята.
Леда — в снега.
При вратата — същата, която безуспешно се бях мъчил да отворя преди два-три часа — се изтупах и оправих късото и тясно според земните мерки сако. Вратата се отвори послушно. Влязох във фоайето и се натъкнах на изплашения поглед на момчето, което се протягаше под никелирания харпун.
Значи все пак се беше събудил.
— Радостно утро, момче — казах аз.
— Радостно утро, наставнико — отговори той с тънко гласче.
Явно го занимаваше само една мисъл — дали съм видял, че е спал на поста си. Или по-скоро — каква е степента на вината му…
— Когато бях малък — изрекох аз тази глупава фраза, която се върти в главата на всеки възрастен, говорещ с деца, — понякога заспивах на пост. На нашия вход имаше… ъъъ… старинен плуг. С това нещо са орали земята в каменната ера. Та аз заспивах близо до него. Мисля, че не е чак толкова голяма беда, ако човек подремне малко преди разсъмване. Нали?
— Да — отвърна очаровано момчето.
Намигнах му заговорнически и тръгнах към стълбите. Нека момчето запомни, че наставникът му е простил прегрешението, а не, че е излизал да се разхожда под снега.
— Наистина ли не съм виновен, наставнико? — попита жално подире ми то.
Спрях се и го погледнах. Не, светът на геометрите изобщо не е пародия на безкласово общество, както ми се беше сторило отначало. Ако тук имаше пари в обръщение — нищо нямаше да се промени.
Това е свят на възпитание. Обучение. Напътствия.
Свят, въплътил мечтата на безумен педагог.
Свят, в който учителят, наставникът, е станал висше мерило за справедливост.