Сразени ангели

36.

Кристално ясно и обсипано със звезди нощно небе.

Известно време го разглеждах с празен поглед, като отделих повече внимание на една странна, червена точка, която се движеше в лявата част на полезрението ми.

„Това трябва да ти говори нещо, Так.“

Приличаше ми на код, на числа, на глифи. Изведнъж осъзнах какво виждам и тялото ми се покри с хладна пот.

Червената светлинна бе лицевият дисплей на шлем. Бях затворен в скафандър.

„Това не е нощно небе, Так.“

Това е космосът.

Опитах се да раздвижа ръце и установих, че не съм в състояние да ги помръдвам от китките нататък. Чувах едва доловимо бръмчене. Извърнах се, доколкото можех, в скафандъра.

— Ей, той идва на себе си.

Познат глас, въпреки металическия тембър на говорителя в скафандъра. Някой друг се изкиска.

— Изненадан ли си, човече?

Усетих някакво движение вдясно от мен. Отгоре се показа шлем, чието лицево стъкло бе затъмнено и непроницаемо.

— Ей, лейтенант — друг глас, когото познавах. — Току-що ми спечели петдесет долара. Казах на тия скапаняци, че ще се свестиш преди останалите.

— Тони? — промълвих отпаднало.

— Брей, и мозъкът ти изглежда запазен. Още една точка за 391-ви взвод, момчета. Ние сме безсмъртни!

Бяха ни прекарали от марсианския кораб като погребална процесия. Седем тела върху самозадвижващи се носилки, четири гравибайка и двайсет и пет души почетна гвардия в напълно екипирани бойни скафандри. Карера бе решил да не поема никакви рискове при преминаването на вратата.

Тони Луманако водеше групата, сякаш през целия си живот бе заемал плацдарми отвъд марсиански врати. Първо бе изпратил две сонди, последвани от носилките и пехотата — командосите, разделени на двойки, а другите две сонди бяха поставени в ариергард, за да прикриват отстъплението. Скафандрите, носилките и гравибайковете се движеха синхронно, в еднакво темпо и на равни разстояния до завръщането им в гравитационното поле на Санкция IV.

Клинът на Карера.

Проснат върху носилката, наблюдавах всичко това със смесица от възхищение и гордост, усещайки как в мен се надига привързаността към глутницата.

— Добре дошъл в базовия лагер, лейтенант — обяви Луманако и ме тупна с юмрук по гърдите. — Всичко ще бъде наред. Няма за какво да се притесняваш. — Той повиши тон. — Хайде, момчета, размърдайте се. Мичел и Куок, оставате със скафандри. Две от сондите да са в пълна готовност. Другите могат да вървят да се изкъпят. Тан, Сабиров и Мунхарто, искам да сте тук след петнайсет минути, за да смените Куок и Мичел. Останалите — отбой. Контролна зала „Чандра“, ще може ли да получим медицинска помощ и да е тази година?