Гръбнака на света

Двадесет и пета глава

Прояснение

Два дни по-късно снежната буря, която Морик беше предрекъл, наистина връхлетя, но силата й беше поукротена донякъде от настъпващата пролет и пътят остана проходим. Двамата приятели упорито вървяха напред, като много внимаваха да не се отклонят от пътеката. Уолфгар непрекъснато караше Морик да бърза и така, въпреки лошите условия, те скоро достигнаха първите фермерски къщи и каменни колиби. За щастие, времето беше на тяхна страна — нямаше любопитни лица, които да надзъртат иззад спуснатите пердета на прозорците, а и надали някой би успял да ги различи в снежната вихрушка, плътно загърнати в дебели кожи.

Не след дълго Уолфгар вече чакаше, скрит на сухо в подножието на един хълм, докато Морик-лорд Брандебург от Града на бездънните води пое към селото. Времето минаваше, денят започна да преваля, бурята продължаваше да бушува, а Морик не се връщаше. Уолфгар напусна подслона си и се приближи до селото, избирайки място, от което да вижда замъка Ок. Дали пък Морик не беше разкрит? И ако се беше провалил, не трябваше ли той да се опита да му помогне?

Варваринът се засмя. Много по-вероятно бе приятелят му да е останал в замъка, за да сподели вкусната вечеря на домакините. Сигурно точно в този момент се грееше на топлия огън и сладко похапваше. Уолфгар се върна обратно при коня си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.

Най-сетне Разбойникът се появи с мрачно изражение на лицето.

— Не бях посрещнат особено сърдечно — обясни той.

— Да не би да са те разкрили?

— Не. Приеха ме като лорд Брандебург, но както се опасявах, внезапното ми изчезване по същото време, по което ти избяга, им се е сторило странно.

Уолфгар кимна — бяха предположили, че може да стане така.

— Тогава защо те пуснаха да си отидеш? — попита той.

— Успях да ги убедя, че е било просто съвпадение. Иначе бих ли посмял да се върна? Разбира се, наложи ми се да споделя вечерята им, за да ги накарам да ми повярват.

— Разбира се — съгласи се Уолфгар с насмешка в гласа. — Ами лейди Мералда и детето? Видя ли ги?

Морик свали седлото на коня си и се зае да вчеше животното, сякаш се подготвяше за дълъг път.

— Време е да се махаме — отсече той. — Колкото се може по-далеч оттук.

— Ами лейди Мералда? — вече истински разтревожен настоя варваринът.

— Нямаме съюзници по тези земи, нито дори познати, които да са в настроение да посрещат гости. Най-добре ще е за Уолфгар, за Морик и за лорд Брандебург да оставят това жалко местенце зад гърба си и никога да не се връщат.

Уолфгар се приведе и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да се обърне към него.