Кости по хълмовете

— Ще трябва да убиеш съгледвачите, военачалнико.

Джучи кимна. Двамата младежи бяха напъхали главите си във вълча паст, макар и да не го знаеха. Не можеше да им позволи да се върнат при Чингис и да издадат местоположението му, дори и да поеме на север, след като си тръгнат. Беше мислил да ги върне при баща си с някаква измислена история, но беше по-безопасно да ги убие, вместо да играе игри и да се надява, че ще надхитри хора като Субодай. В никакъв случай не подценяваше интелекта му, нито пък този на баща си. Ако съгледвачите просто изчезнеха, щяха да чакат месеци, преди да пратят нови. А дотогава той щеше да е изчезнал.

Шен Ту беше потънал в мисли и Джучи го наблюдаваше внимателно. Подобно на другите около него усещаше, че дзинският командир говори от името на мнозина. Шен Ту бе видял доста катаклизми през живота си — от появата на хана в родината му до арабските народи и това спокойно местенце край реката. Беше в първата редица срещу най-добрите конници на шаха и въпреки това Джучи не знаеше какво ще каже.

— Имам жена в герите, господарю, както и две момчета — каза Шен Ту, като вдигна ръка. — Ще бъдат ли в безопасност, ако не се върна?

Джучи искаше да излъже, да каже, че Чингис не би докоснал жени и деца. Вътрешната му борба продължи обаче само миг, след което се отпусна. Длъжен беше да му каже истината.

— Не зная. Нека не се залъгваме. Баща ми е отмъстителен човек. Може да ги пощади, може и да не го стори. Както реши.

Дзинският командир кимна. Младият военачалник беше тормозен от собствените си сънародници години наред. Шен Ту уважаваше великия хан, но обичаше Джучи като свой син. Беше рискувал живота си за младия мъж, който сега стоеше така уязвим пред него и очакваше поредното отхвърляне. Затвори очи за момент и се замоли на Буда децата му да оцелеят и един ден да открият човек, когото да следват, както бе станало със самия него.

— С теб съм, военачалнико, където и да отидеш — рече той.

Макар да говореше съвсем тихо, всички около него чуха думите му. Джучи преглътна с мъка.

— Добре си дошъл, приятелю. Не ми се искаше да яздя сам.

— Няма да си сам, военачалнико — обади се друг мингхан командир. — Ще бъда до теб.

Джучи кимна. Очите му смъдяха. Баща му беше познал тази радост, тази клетва да следват един водач, дори това да означаваше смърт и унищожение на всичко, което са обичали. Тя бе по-ценна от златото и градовете. През командирите сякаш премина вълна, докато се изправяха, казваха имената си и се присъединяваха един по един към него. За всекиго това беше личен избор, но той ги имаше всичките и винаги ги беше имал. Накрая те нададоха дрезгав боен вик, който сякаш разлюля земята под краката му.