Жулиета

— Какво друго можех да мисля? Бях донесъл лош късмет на якето и загубихме надбягването. Дори чичо ми каза така. И оттогава не сме печелили нито едно „Палио“.

— Честно… — започнах.

— Шшт! — Той притисна ръка към устата ми. — Просто слушай. След това, изчезнах за много години и се върнах в Сиена едва през 2006. При това точно навреме. Дядо ми беше много изморен. Спомням си, че седеше на една пейка и гледаше лозето. Не ме чу, докато не сложих ръка на рамото му. Той се обърна, видя ме и заплака от щастие. Беше чудесен ден. Насладихме се на богата вечеря и чичо ми каза, че никога вече няма да ме пуснат да си отида. Отначало не бях сигурен дали исках да остана. Никога преди не бях живял в Сиена, а имах и лоши спомени. Освен това знаех, че хората ще клюкарстват за мен. Те не забравят миналото. Затова реших да започна с кратка отпуска. Но тогава нещо се случи. Орелът участва в „Палио“ през юли и за нас това бе най-лошото надбягване за всички времена. Никога преди не бяхме губили по този начин. Водехме по време на цялото състезание, но на последния завой жокеят на квартал Пантера ни надмина и спечели. Ужасна работа. Бяхме невероятно шокирани. А по-късно се наложи да защитим честта си в августовското „Палио“ и жокеят ни бе наказан. Всички бяхме наказани. Нямахме право да се състезаваме следващата година и дори и по-следващата. Почувствахме се прокълнати. Дядо ми се разстрои толкова много, че получи инфаркт. Беше на деветдесет и две години. Почина три дни по-късно.

Алесандро замълча за момент.

— Седях с него през тези три дни. Беше ужасно ядосан на себе си задето бе пропилял толкова време и сега искаше да ме гледа колкото се може повече. Отначало смятах, че е разстроен задето отново съм донесъл лош късмет, но той ме увери, че вината не е моя. Той бил виновен, защото не бил разбрал по-рано.