Жестокият месец
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-276-8
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Жестокият месец». Краткое содержание книги:
Пролет е и в идиличното планинско селце Трите бора всичко се пробужда за нов живот. Но април се оказва жесток и безмилостен. Преди да отключи вратите към дългоочаквано ново начало, месецът поднася смърт.
Навръх Великден няколко от жителите на селцето се събират в прокълнатото имение на хълма, за да проведат спиритичен сеанс и да очистят старата къща от злото. Но вместо да прогонят духовете от нея, помагат за създаването на още един. Забележителна жена, обичана от всички в околността, умира от страх по време на сеанса. Освен ако не е убита…
Легендарният инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция отново поема към Трите бора заедно с екипа си от млади специалисти, за да разплете мистерията. Но сега самият той се бори с призраци от миналото си и с твърде реални врагове от настоящето. И някои от тях може да са в собствения му екип
Най-сетне бе успяла.
– Добре, може да погледнеш.
Питър отвори очи. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Беше огромен портрет на Рут. Но Рут, каквато никога не я бе виждал. Всъщност даде си сметка, че я е виждал такава, но само мимоходом, под случайни ъгли, в неочаквани моменти.
Беше облечена в яркосиньо, с червена туника, леко показваща се отдолу. Кожата ѝ, набръчкана и осеяна с изпъкнали вени, бе открита на врата до изпъкналите ѝ ключици. Беше стара, уморена и грозна. Със слабата си ръка плахо стискаше синия шал около раменете, сякаш се боеше да се разголи. А на лицето ѝ бе изписана страшна тревога и горчивина. Самота и скръб. Но имаше нещо още по-смайващо. Нещо в очите ѝ.
Питър имаше чувството, че няма да може да си поеме дъх повече. Или че няма да му е необходимо. Портретът сякаш дишаше вместо него. Сякаш бе проникнал в тялото му и се бе слял със същността му. Страха, празнотата, срама.
Но в тези очи, в тях имаше нещо друго.
Това беше Рут като Мария, Божията майка. Богородица като една забравена от всички старица. Но тези стари очи започваха да виждат нещо. Питър стоеше неподвижно и направи това, което Клара винаги го съветваше, а той не правеше. Остави картината да влезе в него.
Тогава го видя.
Клара бе уловила момента, в който отчаянието се превръща в надежда. Мига, в който светът се променя завинаги. Това виждаше Рут. Надежда. Първия новороден зачатък на надежда. Питър ясно си даде сметка, че картината е шедьовър. Като фреските на Микеланджело в Сикстинската капела. Но докато великият италиански художник бе отразил мига, в който бог създава човека, Клара бе уловила момента, в който пръстите им се докосват.
– Гениално – прошепна. – Най-невероятната картина, която съм виждал.
Всички префърцунени епитети бяха неадекватни за този портрет. Всичките му страхове и тревоги изчезнаха. И любовта му към Клара се възвърна.
Питър я прегърна и двамата се смяха и плакаха от радост.
– Идеята ми дойде онази вечер, когато слушах Рут да говори за Лилия. Ако не беше дал идеята да ги поканим на вечеря, Питър, това нямаше да се случи. Благодаря ти. – Притисна го силно до себе си и го целуна.
През следващия час Клара му разказва надълго и нашироко за произведението си. Ентусиазмът ѝ бе заразителен. Накрая и двамата се изтощиха от вълнение.
– Хайде – предложи тя. – Да отидем в имението „Хадли“. Вземи стек бира от килера, сигурно вече са жадни.
Когато тръгваше, Питър отново хвърли поглед към ателието на жена си и с облекчение установи, че смазващата завист, която бе изпитвал по-рано, почти я няма. Знаеше, че си отива завинаги. Скоро щеше да изчезне съвсем и за първи път в живота си той щеше да изпита искрена радост заради другиго.
Така тръгнаха към имението „Хадли“. Питър носеше стек бира и само частица завист, която започваше да избледнява.
– Радваш ли се?
Рен-Мари пъхна ръка в тази на съпруга си. Арман я целуна и кимна, след което посочи с бирата си моравата. Хенри си играеше с ядосаната Мирна, която се опитваше да накара друг да хвърля топката на неуморното куче. Беше направила грешката да му даде един кренвирш, който бе паднал на земята, и сега той я приемаше за най-добрия си приятел.
– Mesdames et messieurs[79] – извиси се гласът на мосю Беливо над събралите се.
Всички оставиха храната и се събраха пред верандата на старото имение. До Беливо стоеше Одил Монман. Изглеждаше притеснена, но абсолютно трезва.
– Прочетох „Сара Бинкс“ – прошепна Гамаш на Мирна. – Прекрасна книга. – Извади я от джоба си. – Написана е в чест на поезията на онази жена от прерията, но стихотворенията в нея са ужасни.
– Нашата съгражданка Одил Монман е написала ода за днешния ден и за имението „Хадли“ – обяви Беливо.
Одил пристъпваше от крак на крак, сякаш ѝ се пишкаше.
– Книгата е моя! Исках да я подаря на нея. – Рут я грабна от Гамаш и посочи към Одил с нея. – Къде я намерихте?
– Беше скрита в нощното шкафче на Мадлен.
– Мадлен ли? Откраднала я е от мен? Мислех, че съм я загубила някъде.
– Взела я е, когато е разбрала какво мислиш да направиш – изсъска Мирна. – Когато каза на Одил, че ти напомня за Сара Бинкс, тя си помисли, че ѝ правиш комплимент. Ти си нейният идол. Мадлен не е искала да нараниш чувствата ѝ. Затова е откраднала книгата.
– Това е нещо дребно, което написах снощи, докато гледах хокейния мач – заяви Одил.
Присъстващите закимаха в знак на одобрение към такова вдъхновение, към тази естествена връзка между поезията и дългите мачове.
79
Дами и господа (фр.). – б. пр.