Отпор [bg]

Ди вдигна глава и погледите ни се срещнаха.

— Ти нали трябваше да я надзираваш? — рекох аз.

— И бездруго скоро никъде няма да хукне — сви тя рамене. — Струва ми се, че Доусън я прати в безсъзнание до другата седмица.

— Значи при нея няма никой? — Тилът ми се скова.

— Не знам. — Тя се вгледа в маникюра си. — А и въобще не ме интересува.

Изгледах я за миг, щеше ми се да кажа нещо немислимо, но замълчах.

— Учудвам се, че не доведе Бет.

Тя вдигна вежди.

— Бет е слаба — по-слаба от Кейти. Тя би хукнала в мига, в който ни зърне, би паднала и би се самоубила, погубвайки и Доусън. Мисля, че трябва да я държим в тайна заради Доусън.

— Нима ще излъжеш Роланд?

— Нима вече не го излъгахме? По всичко личи, че Доусън пази тази малка тайна дълбоко в себе си — също като теб и мен. Те не знаят за Бет, и за Кейти не знаеха допреди малко.

Страхът стегна гърдите ми, но успях да го пропъдя. Ди наведе глава и ме изгледа.

— Щом смяташ, че така е най-добре.

— Да, така смятам — отвърна тя хладно.

Нямаше какво повече да си кажем, затова се запътих към вратата.

— Отиваш при нея.

— Е, и? — спрях, без да я поглеждам.

— Защо го правиш?

— Ако раната й загнои и тя умре, така де, разбираш какво ще стане с мен.

Звънливият смях на Ди ми напомни ледените висулки през зимата, които падаха от покрива на верандата у дома.

— И откога на хибридите раните им гноясват?

— Ди, хибридите не се простудяват и не заболяват от рак, но кой може да каже какво може да им причини изгарянето. Вероятно ти?

— Ах, добър аргумент, но…

Стиснах юмруци и се обърнах към нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се подсмихна.

— В най-лошия случай ръката й ще загнои.

Зяпнах я.

Тя отметна глава назад, засмя се и плесна с ръце.

— Трябва да си видиш физиономията. Само исках да кажа, че май има и друга причина да искаш да я видиш.

Мускулът под окото ми потрепна отново.

— Беше права преди малко.

— А? — свъси вежди тя.

Опитах да се усмихна.

— Мисля с друга глава.

— Пфу! — набърчи тя носле. — Хич не ми и трябва да знам повече. Чао.

Смигнах й, обърнах се на пети и излязох от помещението. Доусън го нямаше в преддверието и мисълта, че не знам къде е отишъл и с какво се е заел, никак не ми хареса. Нищо добро нямаше да излезе от това, но не можех да си блъскам главата и над този проблем плюс онова, което ме очакваше на горния етаж.

Доусън я бе докарал тук, а не аз. Не бях с него и когато я отнесе горе, но и без да питам, знаех къде се намира. Третият етаж. Последната стая вдясно.

Стълбището беше украсено с фотографии на истинския кмет Роланд Слоун и семейството му — съпругата му, красива блондинка, и две деца под десет години. Когато пристигнахме, не видях нито съпругата, нито децата. Рамката на последната снимка на площадката на втория етаж бе повредена и изцапана с кръв.