Среднощният дворец [bg]

През всичките години, в които бе оглавявал приюта „Св. Патрик“, Томас Картър бе преподавал литература, история и аритметика с увереността на човек, който от всичко разбира, макар и да не е блестящ специалист в никоя област. Единственото, за което не знаеше как да подготви учениците си, бе раздялата с тях. Година след година пред него преминаваха изпълнените със страх и надежда лица на онези, които законът скоро щеше да постави извън влиянието и закрилата на ръководената от него институция. Гледайки как напускат сиропиталището, Томас Картър мислено ги сравняваше с празните страници на книга, в която той бе написал първите глави на историята, но не му бе позволено да я завърши.

Въпреки строгата си външност на човек, непредразположен към емоционални изблици и гръмки речи, директорът се боеше повече от всеки друг от онази съдбовна дата, в която въпросните недовършени книги щяха завинаги да напуснат неговото писалище. Скоро щяха да преминат в непознати ръце и може би други пера щяха без особени скрупули да допишат сюжета с мрачни продължения, твърде различни от мечтите и очакванията, с които неговите възпитаници предприемаха самотния си полет из улиците на Калкута.

Опитът го бе заставил да се откаже от желанието да проследява съдбата им, щом веднъж излезеха от опеката му. За Томас Картър сбогуването обикновено бе придружено от горчивия вкус на разочарованието — рано или късно откриваше, че тези млади хора, които животът бе лишил от минало, явно бяха лишени и от бъдеще.

В онази гореща майска вечер, заслушан в гласовете на младежите в двора на сградата, където бе организирана скромна прощална забава, директорът се взираше в светлините на Калкута от мрака на кабинета си. Градът искреше под звездния свод, а ята черни облаци се носеха към хоризонта като мастилени петна в чаша бистра вода.

За пореден път бе отклонил поканата да се присъедини към забавата и сега седеше тихо в креслото си, без друга светлина освен пъстрите отражения от хартиените фенери, с които Вендела и учениците бяха окичили дърветата в двора и фасадата на „Св. Патрик“, сякаш бе кораб, украсен за спускането си във вода. Щеше да има достатъчно време да изрече прощалните си думи през малкото останали дни, преди да спази официално установения ред и да върне децата пак на улиците, от които ги бе избавил.

Както бе станало обичайно през последните години, не мина много време и Вендела потропа на вратата му. Този път влезе, без да дочака отговор, и затвори вратата зад гърба си. Картър погледна оживеното лице на старшата сестра и ѝ се усмихна в тъмното.