Сигурно място [bg]

Нито за миг не й мина през ум да не плати и не само заради опасността да я разкрият. Обхваната от угризения, смяташе, че тя, единствено тя е пряко отговорна за трагичната ситуация. Беше прогонила Карлота от къщата, беше преследвала момичето до реката и не успя, въпреки усилията си, да му попречи да скочи във водата.

Всъщност сега Ан започна да се пита доколко неподправени са били усилията й. Спомни си как Карлота викаше: „Ти никога не си искала да живея тук и ще се радваш, ако се отървеш от мен.“ Това беше самата истина. Отчаянието на момичето, твърдото му решение да скочи бяха дали сили, но определено, ако беше опитала да го хване малко по-здраво… И после този вик: „Не ме бутай…“ Не беше бутнала Карлота. Или беше?

Бутнала или не, и в двата случая Ан бе виновна за случилото се. И затова трябваше да си плати. Щеше да е първата стъпка, първият опит да облекчи съвестта си. Можеше да отиде до банката и да изтегли хиляда лири. Познаваха я и наличните пари в сметката й лесно щяха да покрият исканата сума. Ако онзи отново предяви претенции, щеше да продаде остатъка от бижутата на майка си. Така определено щеше поне малко да наклони везните в своя полза. Доплака й се от тъжната симетрия на заключението.

В онази нощ Ан взе фенерче да осветява пътя си през гората Картърс Ууд. Имаше едно местенце за пикник с дървени пейки и две дълги маси. Наредиха й да остави парите в запечатан плик, увит в найлонова торбичка, в кошчето за боклук.

Страхуваше се повече да не сбърка, отколкото да ходи сама сред тъмните шумолящи дървета. Не се боеше, че ще й се случи нещо. Изнудвачът едва ли ще поиска да нарани златната си гъска, а и надали ще се остави да бъде видян, явно щеше да се стреми да не й се мярка пред очите.

Имаше две кошчета за боклук. Едното беше празно и Ан пусна пакета там. Той тихо тупна на дъното и тя се зачуди дали изнудвачът беше достатъчно наблизо да чуе. Изведнъж дребно животно изписка, когато жената хукна към къщи.