Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Торин обидено се нацупи, но бързо съобрази.

-Все едно, при стражите ще можем да прекараме нощта и да си починем. Хайде да се качим!

-Не ми харесва това! - решително заяви Фолко.

Но сега върху него едновременно се нахвърлиха и

Торин, и Дребосъка, заявявайки, че категорично отказват да нощуват на този вятър и студ, и на него му се наложи да се подчини.

Утъпканата пътека, виеща се сред стърчащите от снега остри камъни, водеше нагоре. Те се изкачиха вече до половината, когато на хобита му призля. Отново, както и в клисурата на орките, го обхвана инстинктивен страх - не парализиращ, отнемащ силите, както му се беше случвало в миналото - не, но в тишината на приготвилия се да се отбранява град като че ли гръмна пробуждащ спящите тревожен камбанен звън.

Фолко спря. Нищо не помръдваше до сивата кула, нито една светлинка не се показваше от тесните й, черни бойници, но от коневръза до тях се донесе слабото цвилене на коне.

-Там има хора - дълбокомислено заключи Дребосъка. Но защо не се вижда никой?

-Да се приближим - отбеляза Торин.

-Само че си сложете шлемовете! - мрачно подхвърли хобитът.

Портичката на ограждащия кулата стобор бе паднала. Снегът пред вратите беше изпотъпкан, но тежките, обковани със желязо крила бяха като че ли плътно затворени. Приятелите се спогледахса Дребосъка провери меча си, Торин помръдна секирата си, мушната в колана му. Хобитът внимателно почука на вратата. Отговори му мрачно мълчание. Торин подръпна халката - неочаквано вратата леко се отвори. Те стояха на прага.

В края на неголемия сводест коридор се виждаше помещение, оскъдно осветено от светлината на камина или факла. Тишина...

Приятелите внимателно тръгнаха навътре. Дверите от коридора към полуовалната обширна зала бяха широко отворени. В широкото огнище на отсрещната стена гореше огън, на масата, бяха подредени паници и чаши, а покрай стените имаше покрити с обикновено домашно тъкано сукно пейки.

-Нищо не разбирам! - почеса се по тила (или поточно по навик почегърта стоманата на шлема) Торин. - Дребосък, къде са твоите хора?

-Ето ги! - внезапно изкрещя някой точно над ухото на хобита.

Стоварилият се върху него изотзад удар от нещо тежко го отхвърли към противоположната стена, фоло няколко пъти се преметна през глава - но не изгуби съзнание - сигурно го спаси шлемът, по който се плъзна тоягата на нападателя. През ушите му веднага нахлу запълнилият всичко наоколо шум. Скърцане, вопли, писъци, глух звън, неразбираеми викове, злобно ръмжене, проклятия - всичко се сля в едно. Едва хобитът се приповдигна и върху него се нахвърлиха отзад. Някой невидим, но голям и тежък, излъчващ отвратителната миризма на спарено и пот, шумно сум- тейки, започна да му извива ръцете. Хобитът отчаяно се дръпна, но врагът не го пускаше; сила, многократно превъзхождаща неговата собствена, му извиваше китката, острата болка не му позволяваше да се съпротивлява. Фолко закрещя в отчаянието си, трескаво мятайки се - и изведнъж хватката на противника му внезапно отслабна, чу се глухо, бълбукащо хриптене, а след това, вече за втори път, свиренето на разсичаща въздуха стомана. Притисналата хобита към дъските на пода тежест потръпна и се отмести настрани.