По-добре мъртви
- Автор: Чайлд Ли, Чайлд Андрю
- Серия: Джак Ричър #26
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-527-6
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «По-добре мъртви». Краткое содержание книги:
Няколко минути по-късно Ричър се насочва към близкия град който определено е виждал и по-добри времена. До него седи Микаела Фентън. Тя е агент на ФБР и е инсценирала катастрофата за да се опита да открие своя брат близнак, който се е забъркал с опасни хора. Лидерът им е пуснал дълбоки корени в града и го управлява от сенките. Ричър ще трябва да направи невъзможното за да се срещне с него. А да получи отговор на въпросите си ще му бъде още по-трудно. Защото хората в това враждебно място по скоро биха умрели, отколкото да разкрият тайните си.
Но те не знаят, че застане ли Джак Ричър срещу тях, по-добре да са мъртви.
Тази поредица води до пристрастяване.
Ню Йорк Таймс
– Съжалявам. – Тя изтри сълзите от бузите си, прехвърли десния си крак върху педала на газта и включи на скорост. – Замислих се за Майкъл. Не мога да повярвам, че го няма.
7.
Тя натискаше до дупка педала на газта. Старото окачване скърцаше и стържеше. Двигателят тракаше. Скоростната кутия виеше. От ауспуха излизаха облаци черен дим. Фентън се бореше с волана, стремейки се да се движи в права линия. Постарах се да насоча вниманието си единствено към пътя, но само след десетина минути тя забеляза, че поглеждам към десния ѝ крак.
– СВУ – обясни Фентън. – Афганистан.
Имаше предвид самоделно взривно устройство. Никак не обичах този термин, който доби популярност по време на втората война в Залива. Вероятно някой държавен служител, отговарящ за връзките с обществеността, бе решил да изкара оръжията на бунтовниците примитивни. Прости. Нискотехнологични. Войниците ни няма за какво да се тревожат. Бомбите са сглобени от неграмотни селяндури в пещери и мазета. Това нямаше нищо общо с истината. Знаех го от собствен опит. Бях в Бейрут преди години, когато един камион, натоварен с над пет хиляди килограма експлозиви, влетя през портала на американската военна база. В този ден загинаха двеста четирийсет и един американски моряци и морски пехотинци. При аналогична атака недалече загинаха петдесет и осем френски парашутисти. Оттогава насетне нещата ставаха все по-зле и по-зле. Бомбаджиите получиха достъп до модерна електроника. Детонатори с дистанционно управление. Инфрачервени взриватели. Датчици за движение. Бомбаджиите станаха специалисти по разполагането на взривните устройства. По замаскирането им. Самите взривни устройства станаха още по-гадни. По-жестоки. Бомбаджиите започнаха да слагат в тях не само пирони и парчета метал, които да разкъсат телата на жертвите, но и бактерии и антикоагуланти. Така, дори жертвите да оцелеят след първоначалния взрив, вероятността да загинат от кръвозагуба или заразна болест нараства неимоверно.
Отърсих се от тези мисли и попитах:
– Армията?
Тя кимна.
– Шейсет и шеста група за военно разузнаване. Дислоцирана във Висбаден, Германия. Но това не се случи, докато бях в униформа. Затова не получих "Пурпурно сърце".
– В частния сектор ли работеше?
Фентън поклати глава.
– Не. Това не е за мен. Наречи ме глупава или дори побъркана, но не смятам, че войните трябва да се водят с цел печалба.
– Какво си правила тогава? В Афганистан имаше твърде малко цивилни.
– Но аз бях там. Дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път. А междувременно кажи нещо за себе си. Как се озова от военната полиция точно на това място? И то пеша? От всички пътища, които водят към града…
– Това също е дълга история.
– Е, квит сме! Затова ще те попитам директно. Бягаш ли от някого? Криеш ли се? Полицията ли те издирва?
Замислих се за миг. За последния град, в който се бях отбил. Той се намираше в Тексас и аз го бях напуснал предишната сутрин. И то спешно. Да, бях се забъркал в неприятности. Резултатът бе един пожар, една унищожена сграда и три трупа. Но вероятността някой да свърже случилото се с мен бе минимална. Затова не виждах необходимост да казвам на Фентън истината.
– Не, не съм беглец.
– Защото, ако си, няма да те съдя. Не и след като видя какво направих днес. Но за мен е важно да спра Дендонкър. Само това ми остава, само заради това живея. Ако ще го търсим, трябва да сме наясно с рисковете. Трябва да си имаме доверие. Затова искам да знам. Защо си тук?
– Нямам конкретна причина. Пътувам на запад. Един човек ме качи на стоп. Наложи се да се върне на изток и слязох тук.
– Сам ли слезе? Или той те свали от колата?
– Сам слязох.
– И в бързината си забрави багажа? Стига, бе! Какво се случи наистина?
– Нямам багаж. И можех да продължа да пътувам с онзи човек. Той сам ми предложи. Но не обичам да се връщам назад. Предпочитам да вървя напред. Затова слязох.
– Добре… но без багаж? Наистина ли?
– За какво ми е чанта или сак? Какво да сложа вътре?
– Налага се да гадая, но… предполагам, че прекосяваш страната от едното до другото крайбрежие, затова би могъл да вземеш дрехи. Пижама? Тоалетни принадлежности? Лични вещи?