Электронная книга - «Нощта». Краткое содержание книги:
Никога няма да забравя тази нощ, първата нощ в лагера, която превърна целия ми живот в една дълга нощ...
Роден през 1928 г. в град Сигет, Северна Румъния, Ели Визел e едва петнадесет годишен, когато е депортиран заедно с цялото си семейство в Аушвиц, където загиват майка му и по-малката му cecтpа, a след това - в Буркенау, където губи и баща си.
„Нощта“ е разказ за спомените му, за раздялата и загубата на семейството, лагерите, глада, студа, побоите, мъченията и чувството на срам, че е оцелял, а баща му не е.
„Нощта” е книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването на Бог, който е позволил да се случи всичко това.
Сред нас имаше една госпожа Шехтер, около петдесетгодишна жена, с десетгодишния си син, който клечеше в своя ъгъл. Нейният съпруг и двамата ѝ по-големи синове бяха депортирани по погрешка с първия конвой. Тази раздяла я беше сломила окончателно.
Познавах я добре. Често ни посещаваше вкъщи: тиха жена с горящ, неспокоен поглед. Мъжът ѝ беше благочестив човек, прекарваше дните и нощите си сред книги в синагогата, поради което тя работеше, за да изхранва семейството си.
Госпожа Шехтер беше изгубила разсъдъка си. В първия ден от пътуването ни беше започнала да стене и да пита защо са я разделили от близките ѝ. След това крясъците ѝ станаха истерични.
На третата нощ, докато спяхме, притиснати гръб до гръб, а някои и изправени, внезапен вик прониза тишината:
— Огън! Виждам огън! Виждам огън!
За момент настана паника. Кой беше извикал? Беше госпожа Шехтер. Насред вагона, в бледата светлина, спускаща се от прозорците, тя приличаше на изсъхнало дърво в житно поле. С ръката си сочеше към прозореца и виеше:
— Гледайте! Гледайте! Огънят! Ужасният огън! Смилете се над мене! Този огън!
Неколцина мъже долепиха лица до решетките. Навън нямаше нищо друго, освен нощ.
Дълго време останахме под въздействието на това ужасно събуждане. Все още потръпвахме при мисълта за него. При всяко проскърцване на колело по релсите ни се струваше, че под телата ни ще зейне пропаст. Безсилни да потиснем тревожното си безпокойство, опитвахме се да се утешим: „Горката, полудяла е…“. Сложиха мокър компрес на челото ѝ, за да я успокои. Но тя продължаваше да вие: „Този огън! Този пожар!“.
Малкият ѝ син плачеше, хванат за полата ѝ, търсеше ръцете ѝ: „Няма нищо, мамо! Нищо няма… Седни…“. Гледката ми причиняваше повече болка, отколкото крясъците на майка му. Някои жени се опитваха да я успокоят: „Ще се срещнете отново със съпруга и синовете си… След няколко дни“.
Тя продължаваше да крещи, не ѝ достигаше дъх, гласът ѝ се давеше в ридания: „Евреи, слушайте ме: виждам огън! Какви пламъци! Каква жарава!“. Сякаш зъл дух се беше вселил в нея и говореше от дъното на съществото ѝ.
Опитвахме се да намерим обяснение, за да се успокоим сами, по-скоро за да дойдем на себе си, отколкото за да я утешим: „Горката, навярно е много жадна! Затова говори за огъня, който я изгаря…“.
Но всичко беше напразно. От ужаса ни вагонът щеше да се пръсне. Нервите ни бяха пред скъсване. По кожата ни преминаваха тръпки. Сякаш лудостта щеше да обземе и нас. Вече не издържахме. Няколко младежи я заставиха да седне със сила, вързаха я и напъхаха кърпа в устата ѝ.
Отново се възцари тишина. Момченцето беше седнало до майка си и плачеше. Успях да възстановя нормалното си дишане. Чувахме монотонното тракане на влаковите колела по релсите в нощта. Можехме отново да подремнем, да си починем, да посънуваме…
Така изминаха още един-два часа. Повторен вик секна дъха ни. Жената се беше освободила от вървите и виеше още по-силно отпреди:
— Вижте този огън! Пламъците, пламъците са навсякъде…
Младежите отново я вързаха и напъхаха кърпата в устата ѝ. Дори я удариха няколко пъти. Окуражаваха ги:
— Да млъкне тази луда жена! Да ѝ запушат устата! Не е сама! Нека я озаптят!
Удариха я многократно по главата: с удари, които можеха да я убият. Малкият ѝ син се притисна към нея, без да протестира, без да каже нито дума. Той вече дори не плачеше.
Нощта не свършваше. Сутринта госпожа Шехтер се беше успокоила. Клекнала в ъгъла си, с безизразен поглед, вперен в нищото, тя вече не ни виждаше.
През целия ден остана така: безмълвна, с отсъстващ вид, чужда сред нас. В началото на вечерта отново започна да крещи: „Пожар, ето там!“. Сочеше към определена точка в пространството, винаги една и съща. Умориха се да я удрят. Жегата, жаждата, миризмата на нечистотиите, липсата на въздух ни задушаваха, но това не беше нищо в сравнение с тези сърцераздирателни викове. Още няколко дни и ние самите щяхме да закрещим.
Но пристигнахме на някаква гара. Тези, които бяха близо до прозорците, ни казаха името ѝ:
— Аушвиц.
Никой никога не беше чувал това име.
Влакът не потегли отново. Следобедът премина бавно. После вратите на вагона се плъзнаха. Двама души можеха да слязат, за да потърсят вода.
Когато се върнаха, ни разказаха, че в замяна на един златен часовник узнали, че това е крайната спирка. Тук ще бъдем свалени от вагоните. Наблизо имало трудов лагер. Добри условия. Семействата няма да бъдат разделяни. Само младежите ще идат да работят във фабриките. Старците и болните ще се трудят на полето.